Читать «Гай-джин (Част I)» онлайн - страница 50

Млъкна ужасена от поредния пристъп на силна болка, лицето му се изкриви, той се опита да се сгърчи, но не успя, вътрешностите му се мъчеха да изхвърлят гнусната отрова на етера, който, изглежда, бе проникнал във всяка пора и клетка на мозъка му, но напразно — стомахът му бе изпразнен от всичко възможно, всеки спазъм сякаш разкъсваше раната, всяко закашляне го раздираше по-силно от предишното и от цялото мъчение успя да изхвърли само малко воняща течност.

В паниката си тя се втурна за лекаря и затърси дръжката на вратата.

— Всичко е наред, Анже… Анжелик. — Момичето едва разпозна гласа му. — Остани… още малко.

Струан видя ужаса, изписан на лицето й, и отново го изтълкува погрешно — като загриженост, дълбоко състрадание и любов. Опасенията му се стопиха и той се излегна назад, за да събере сили.

— Скъпа моя, надявах се… толкова се надявах… разбира се, ти знаеш, че те обичам от първия миг. — Спазъмът бе изсмукал всичките му сили, но дълбоката увереност, че е прочел по лицето й онова, за което се бе молил, го изпълни с покой. — Изглежда, не съм в състояние да разсъждавам ясно, ала исках… да те видя, за да ти кажа… Господи, Анжелик, аз бях зашеметен от операцията, зашеметен от лекарствата, зашеметен от мисълта, че мога да умра и да не се събудя, преди да те видя отново, никога не съм бил толкова слисан, никога…

— Навярно и аз… о, Малкълм, всичко е толкова ужасно. — Кожата й лепнеше, главата я болеше още по-силно и тя се боеше, че всеки момент ще й прилошее.

— Не ме е грижа сега, като зная, че ме обичаш; ако умра, това е джос, а в нашето семейство знаем, знаем, че не можем да избегнем джос. Ти си моята щастлива звезда, моята пътеводна звезда, аз… разбрах го от първия миг. Ние ще се оженим… — Думите заглъхнаха. Ушите му писнаха, а очите му се замъглиха, клепачите трепнаха, защото опиатът започна да действа, да го спуска в ада, в който болката съществуваше, но се превръщаше в безболезненост — оженим през пролетта…

— Малкълм, слушай — започна тя бързо, — ти няма да умреш и аз… alors, трябва да съм честна с теб… — после думите рукнаха от само себе си — не искам да се женя още, не съм сигурна дали те обичам, просто не съм сигурна, ще трябва да си търпелив и независимо дали те обичам, или не, не мисля, че някога ще мога да живея в това ужасно място или в Хонконг, всъщност зная, че не мога, няма да мога, не мога, зная, че ще умра, мисълта да живея в Азия ме ужасява, сред тази смрад и тези ужасни хора. Ще си ида в моя Париж веднага, щом е възможно, и никога няма да се върна, никога, никога, никога.

Но той не чу нищо. Бленуваше, без да я вижда, и шепнеше:

— … Много синове, ти и аз… толкова съм щастлив, че ме обичаш… Молех се за… и сега… да живеем завинаги в голямата къща на хълма. Твоята любов изгони страха, страха от смъртта, тя е винаги толкова наблизо, близнаците, сестричката ми Мери умряха съвсем малки. Баща ми е на смъртно легло… Дядо ми — още една насилствена смърт, но сега… сега… всичко се промени… ще се оженим през пролетта, нали?