Читать «Гай-джин (Част I)» онлайн - страница 184

— Как? Никой не може да ми помогне.

— Може — рече той меко, като я наблюдаваше внимателно. — Нали го обичаш? Ти би станала най-добрата съпруга, ако мъжът ти ти даде възможност, нали?

— Да… да, разбира се…

— Тогава го притисни, подмами го, убеди го с всички средства, за да направиш официален годеж. Бих могъл да те направлявам навярно. — Сега най-сетне той видя, че тя наистина го чува, наистина го разбира. Нежно й нанесе coup de grace. — Една умна жена, а ти си умна и красива, трябва да се омъжи бързо. Много бързо.

Струан четеше, петролната лампа бе на масичката до леглото му и осветяваше добре стаята, вратата на нейната стая бе открехната. Леглото му беше удобно, а той бе потънал в разказа, копринената му нощна риза подсилваше цвета на очите му, лицето му бе все още бледо и слабо, нямаше помен от предишната му сила. Върху масичката стоеше приспивателното, лулата му, тютюн, кибрит и вода с малко уиски.

— Добро е за теб, Малкълм — бе казал Бабкот. — Това е най-доброто приспивателно, пий го разредено. По-добро е от тинктурата.

— Без него ще съм буден цялата нощ и ще се чувствам ужасно.

— Седемнайсет дни след нападението, Малкълм, време е да го спрем. Наистина да го спрем. Не е хубаво да разчиташ на лекарството, за да можеш да заспиш. Най-добре е да го спрем.

— Опитах се, но не става. Ще го спра след ден или два…

Завесите бяха спуснати за през нощта, стаята бе уютна, чуваше се само тихото тиктакане на инкрустирания швейцарски часовник. Беше почти един. Той лежеше с книгата „Убийствата на улица Морг“, която Дмитрий му донесе сутринта с думите:

— Мисля, че ще ти хареса, Малк, това се нарича детективска история — Едгар Алън По е един от нашите най-добри писатели, жалко, че умря през 1849, годината след треската за злато. Имам сбирка от негови книги и поеми, ако ти хареса тази.

— Благодаря, много си любезен. Добре е, че наминаваш толкова често. Но защо си така начумерен, Дмитрий?

— Новините от къщи са лоши. Моите хора… всичко е зле, Малк, всичко се е объркало, братовчеди, братя, чичовци са застанали от двете страни. По дяволите, сигурно не ти се слуша това. Чуй, имам още много книги. Всъщност цяла библиотека!

— Разкажи ми за семейството си, моля те — отвърна той, започваха дневните му болки. — Наистина искам да чуя.

— Ами добре. Ами когато моят дядо и семейството му дошли от Русия, от Крим — казах ли ти, че нашето семейство е казашко, — се настанили в малко градче, наречено Фар Хилс в Ню Джърси и се занимавали със земеделие там до войната от 1812. В нея моя дядо го убили. Фар Хилс било великолепно място и за отглеждане на коне, така че ние сме преуспели. Семейството отседнало в Ню Джърси, макар че двама от синовете тръгнали на юг, до Ричмънд, Вирджиния, когато бях в армията, преди петнайсетина години, имаше само Съюзна армия, нито Северна, нито Южна. Постъпих в кавалерията и изкарах пет години, прекарах повечето от службата си на Юг и на Запад, в индианските войни, така да се каже. Прекарах част от времето в Тексас, една година, докато той все още беше самостоятелна република, като им помагах да отблъснат индианците, после, след няколко години, Тексас се присъедини към Съюза през 1845, ние бяхме разквартирувани извън Остин, там срещнах жена си Емили — тя също е от Ричмънд, — баща й беше полковник по продоволствията. Ето това е моята красива страна около Остин, но повече около Ричмънд. Емили… да ти дам ли нещо?