Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 80

Барманът престана да бърше чаши и се присъедини към Демарко, който се беше втренчил в телевизора. Репортерът ги информира, че сенатор Морели, който бил приет в болницата само преди десет часа, след броени минути ще бъде изписан жив и здрав. Куршумът минал през лявото му рамо, без да причини сериозни увреждания. Прелели му литър и половина кръв, превързали го и сега го изписвали по негово собствено настояване. Репортерът припомни обстоятелствата, при които сенатор Морели бил ранен, а съпругата му убита, и преди да се наложи да започне да се повтаря, сенаторът излезе от болницата.

Мъже със сериозни лица — агенти на Сикрет Сървис или цивилни полицаи от охраната на Конгреса — бяха обградили Морели, докато той бавно си проправяше път през тълпата от репортери и служители на болницата, които бяха задръстили входа. Съдейки по броя на белите престилки наоколо, като че ли всички от персонала на болницата бяха наизлезли да пожелаят на сенатора на добър час. Ейб Бъроус беше плътно до него и подканяше с раздразнени жестове репортерите да се разкарат.

Морели направи знак на бодигардовете да се отдръпнат, за да се обърне към медиите. Лявата му ръка беше обездвижена с черна превръзка през рамото, под която се виждаха стегнати бинтове. Беше облечен с бяла тениска без ръкави, която излагаше на показ стройното му тяло. Някой го беше наметнал със сакото си. Морели изглеждаше уморен и лицето му беше някак изпито, което бе напълно обяснимо, след като бе загубил толкова много кръв. Но въпреки че беше изтощен и небръснат, пак беше привлекателен, фотогеничен и изключително чаровен. Една значителна част от населението — женската част — осъзна, че в момента гледа пред себе си един мъж, който беше не само богат, красив и влиятелен, но също и вече свободен.

В коментарите си пред пресата Морели заяви, че смъртта на обичаната му съпруга е още едно сърцераздирателно напомняне за неуспеха на Америка да се справи с наркотиците, бедността и оръжията. Но колкото и да е завладян от скръбта, той ще трябва да загърби личната си трагедия и да се съсредоточи, с повече настойчивост от всякога, върху едно законодателство, което да предпази останалите от загубата, която той сега преживяваше — загубата, която винаги ще чувства.

Звучеше толкова убедително, че за момент дори Демарко му повярва.

29

Детектив Дейвид Дръмънд с чин лейтенант беше на петдесет и няколко години. Гърдите му бяха широки, раменете — силни, а ръцете — като на Попай моряка. Бялата му коса беше гъста и късо подстригана — прическата на сержант, който гони новобранците. Ръцете му като че ли бяха влачили бетонни плочи, кокалчетата му бяха деформирани и възлести, а носът му сякаш неведнъж беше спирал тежки предмети, движещи се с пълна скорост. Демарко огледа кабинета му за някакъв трофей, който да възхвалява Дръмънд като някогашен шампион в тежка категория на някой вашингтонски полицейски участък, но предположението му не се потвърди. Може би ченгето просто беше непохватно, но това определено не беше теория, която би искал да изпробва.