Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 21

— Знаеш ли — промърмори старецът, — докторът много пъти ни е бил от полза. Но тъй като не можем да разберем как репортерът се е добрал до него, мисля, че може би е време…

— Да, май си прав — съгласи се Морели. — Но този, любопитния, нека го наблюдаваме. А, да, и още нещо: прати някого да вземе лаптопа на Финли. Искам да го открият някъде. Бащата на Финли подозира, че има нещо гнило, защото лаптопът е изчезнал.

— Сигурен ли си, че е безопасно?

— Да. Важните неща бяха в един бележник, онзи, който е бил у него в нощта, когато е умрял.

— Добре — каза старецът. — Та как се казва любопитният младеж?

— Демарко — каза Пол Морели. — Джо Демарко. — Морели се поколеба дали да спомене, че Демарко е кръщелник на Хари Фостър, но се отказа. Искаше нещата да са прости и ясни за стареца.

Старецът за момент млъкна, след което каза:

— Толкова сме близо, Пол. Никога не съм предполагал, че ще стигнем толкова далеч.

Морели едва не извика: Аз го постигнах. Но се сдържа. Вместо това кимна.

— И аз не вярвах, но вече сме близо до успеха. Благодарение на теб.

8

Демарко взе пощата си от кутията и първото нещо, което видя, беше писмо от Ели Майърс. Не я беше виждал близо половин година, а последно бяха говорили преди три месеца. Отвори плика, прочете краткото писмо, след което дълго седя и размишлява. Минаха десетина минути, преди бавно да се затътри към втория етаж на къщата.

Демарко живееше на Пи стрийт в Джорджтаун в малка двуетажна бяла тухлена къща. Когато жена му се разведе с него, му остави ипотекирания им дом, но взе почти всичко останало, което той притежаваше, включително и мебелите. Вече близо две години, откакто тя си замина, желанието му наново да обзаведе къщата непрекъснато биваше подривано от изневярата й — беше имала връзка с братовчед му. В крайна сметка беше заменил повечето от мебелите, които тя беше отнесла, и долният етаж отново приличаше на дом, обитаван от нормален човек. Но горният етаж, който се състоеше от две спални и малка баня с душ, все още беше гол, с изключение на два предмета: пиано втора ръка и двайсеткилограмова боксова круша, която висеше от оголена греда на тавана.

Демарко беше купил пианото от една разпродажба, без много да му мисли. Като малък беше свирил и още помнеше как да чете ноти. Знаеше, че никога няма да може да изсвири пиеса, изискваща истински талант, но сметна, че ако музиката е достатъчно бавна и без много фиоритури, би могъл да свири за себе си. Другият му аргумент бе нуждата от хоби — нещо различно от блъскането по боксова круша. Той и двама негови приятели едва не се осакатиха, докато замъкнат тежкия инструмент по тесните стълби до горния етаж, и затова през онзи ден той беше решил, че ако някога му омръзне да свири, по-скоро ще нацепи пианото на трески, вместо отново да го сваля по стълбите.

Цял час подрънква „Черно кафе“, стар блус на Ела Фицджералд. Малко поразвали песента с по-несръчната си от всякога лява ръка. Докато свиреше, си представяше как Ела пее — и как навремето бе танцувал с Ели.