Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 192

Морели направи пауза, после добави:

— Но тя наистина малко пресили нещата.

— Пресилила е нещата?

— Ами, да. Не беше нужно да се самоубива. При всяко положение, и наистина се надявам това да те накара да се почувстваш по-добре, заклел съм се да не пия повече.

Демарко не познаваше никой друг толкова умен, но така абсолютно лишен от всякаква човечност. Сигурен беше, че има някакъв медицински термин за състоянието на Морели, но „чудовище“, както го беше нарекла жена му, звучеше по-лесно за разбиране.

— Имам лоши новини за вас, сенаторе — каза Демарко. — Доминик Калвети знае, че сте убили Лидия и сте изнасилили внучка му.

Демарко видя, че най-сетне беше успял да изненада Морели, но не отгатна причината.

— Ти си открил, че Лидия беше дъщеря на Доминик? Май си по-умен, отколкото те мислех. Но Доминик не знае, че съм я убил, и никога няма да узнае. Полицията още не го е разбрала, така че той откъде ще знае?

— Аз му казах — заяви Демарко.

Морели прихна.

— Ах, Джо, не те бива да блъфираш. Ако си говорил с Доминик, нямаше да седиш пред мен. А всъщност точно той беше причината да убия Лидия. Притеснявах се, разбира се, че обществото може да й повярва за Кейт, но истински се страхувах само от Доминик. Лидия беше заплашила, че ще огласи пред пресата и връзката ми с него. Това щеше да бъде много по-голям удар върху политическата ми кариера, отколкото необоснованите обвинения за изнасилване от устата на една алкохоличка. А знаеш ли коя е истинската ирония, Джо? Аз можех да бъда вторият Доминик Калвети. Израснах с деца, които станаха мошениците, издигнали се не по-далеч от негови пионки, но аз се прицелих по-нависоко. Отдадох живота си да служа на обществото, не да трупам богатства. И все пак ти не ме уважаваш.

Морели тихичко изцъка с език.

— Не е лесно да те задоволи човек, приятелю, и май така и ще си отидеш в гроба.

Докато Морели все още се усмихваше на собствената си шега, вратата на хижата се отвори с трясък. Пистолетът на Морели се стрелна в посока на вратата, но когато видя кой е, той извика:

— Божичко, Еди! Какво, по дяволите, правиш тук? Без малко да ми докараш сърдечен удар.

— Господин Калвети чака отвън, сенаторе. Трябва да ми дадете пистолета, за да влезе. Знаете какъв е.

— Доминик е тук? — попита Морели.

— Да, господине — отговори Еди. — Дайте ми пистолета.

Морели се поколеба, за момент объркан и може би изплашен, но бързо си възвърна самообладанието. Стана от стола, отиде до Еди и му даде пистолета.

— Слава богу, че сте дошли. Сигурно сте проследили този побърканяк. — И той направи знак към Демарко. — Искаше да ме убие.

Еди не каза нищо — лицето му беше подвижно колкото и скалните барелефи на Маунт Ръшмор. Той прибра пистолета на Морели в джоба на палтото си… и удари Морели в лявата страна на тялото с една от огромните си обезобразени ръце.

Демарко чу как ребрата на Морели изхрущяха.

Въздухът напусна дробовете на Морели, той се строполи на земята, сви се в ембрионална поза и се хвана за изпотрошените си ребра.