Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 185

Демарко свърши да говори и Хари се обади:

— Доминик, тази история с Пол и жените. Имаше една тук, в Ню Йорк…

Калвети вдигна ръка и прекъсна Хари по средата на изречението. Вгледа се в Демарко като че ли за цяла вечност. На Демарко му беше ясно, че Калвети не е отписал историята му като торба с лъжи. Не, имаше съмнения за Морели и сега очевидно се опитваше да вземе решение. На Демарко му хрумна, че Калвети беше своего рода изпълнителна власт. Непрестанно вземаше решения на базата на наличната информация и на инстинктите си. Нямаше да спори, нито да иска разяснения — беше чул всичко, от което имаше нужда. Оставаше да се произнесе.

Най-накрая проговори:

— Утре бъди пред апартамента на Хари в десет сутринта. Капиш?

Демарко кимна.

— Облечи си топли дрехи — добави той.

Топли дрехи?

Калвети се изправи и Сивият му помогна да си облече палтото. Синият пръв излезе от ресторанта, докато Калвети и Сивият чакаха пред вратата. Синият отвън даде знак, че е чисто, и Сивият отвори вратата на шефа си. Докато си слагаше шапката, Калвети се обърна и погледна за последно Демарко. Да срещнеш очите на Калвети беше като да погледнеш в цевта на пушка — ако видиш светлинка, значи някой е дръпнал спусъка.

67

Беше прекрасна декемврийска сутрин, до Коледа оставаха само два дни.

Зимното слънце се отразяваше в покривите на милион жълти таксита, хората се носеха с пазарските си пликове и празнично се усмихваха на непознати. Докато чакаше Калвети, в ума на Демарко злокобно прозвуча старият индиански израз: прекрасен ден да умреш.

Точно в десет часа дълъг черен линкълн спря пред входа на сградата на Хари Фостър. Зад волана седеше Сивия — онзи с деформираните ръце, който претърси Демарко в ресторанта. Днес не беше с костюм. Носеше късо синьо палто, карирана риза и вълнени панталони. На главата му имаше тъмносиня плетена шапка. Приличаше на човек, когото ще видиш да тропа с крака пред някой док, за да се стопли, и чака да го извикат по име.

Другият до него на предната седалка беше облечен с черно кожено яке върху дебел пуловер, тесни дънки и боти. На ръцете си имаше тънки кожени ръкавици в тон с якето. Беше висок и жилест, с късо подстригана, бяло-руса коса. Очилата му с телени рамки уголемяваха бледосините му очи. Шофьорът, предположи Демарко, беше само мускули. Другият тип беше някакъв специалист. Не искаше да си представя каква е неговата специалност.

Специалистът се разгъна, излезе от колата и каза на Демарко да заеме неговото място. Не го погледна. Вместо това опипа с очи хората, които минаваха по тротоара, и прозорците над тях. В дясната си ръка държеше алуминиево куфарче и по някаква причина — може би заради многото филми — Демарко реши, че вътре сигурно има разглобена пушка, чиито части идеално пасват в уплътнените прегради. Зачуди се дали подсъзнателно ще усети как оптичният мерник пропълзява по лицето му и се заковава в средата на челото му.

Докато влизаше в колата, Демарко хвърли поглед на Калвети, който седеше на задната седалка точно зад шофьора. И той се беше облякъл топло — дебел анорак, вълнени панталони и ботуши с дебели подметки. Аноракът беше закопчан догоре, въпреки че температурата в колата беше достатъчна да се отглеждат орхидеи. Старият сицилианец погледна Демарко с празно изражение и безчувствени очи.