Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 144

— Тази работа с Морели и как му влияе алкохолът — каза замислено Мърфи, когато Демарко свърши, — може и да има нещо вярно. Помня, че като сме били заедно по приеми, помощникът му, онзи трътлестият, дето го убиха, му броеше всяка глътка, все едно е активист от времето на Сухия режим.

— Значи ми вярваш — каза Демарко.

— Няма особено значение дали ти вярвам, или не. Би било адски лицемерно от моя страна, ако кажа, че няма да ми е приятно да видя Пол извън играта. А ако попадне в затвора, ще бъде направо черешката на тортата. Но какво точно мислиш, че можеш да направиш, синко? Съгласен съм с полицията. Нямаш кьораво доказателство — само разни съвпадения, нанизани като мънистата на евтино герданче.

— Не мога да свържа Морели с убийството, Сам. Искам единствено да съсипя политическата му кариера.

— Ето това е благородна цел, момчето ми, но както вече казах — как, по дяволите, ще го направиш?

Демарко изложи плана си и Мърфи се усмихна широко.

— Имаш развинтена фантазия, Джо Боб.

Всъщност Ема беше тази с развинтената фантазия.

— Да, започвам да си мисля много хубави неща за теб, синко — каза Мърфи. — Не съм сигурен, че ще се получи, но ще ми струва най-много триста-четиристотин бона. А ще похарча доста повече за телевизионни реклами, по дяволите.

51

— Къде беше вчера? — попита Махоуни.

— В Тексас.

— Тексас! Какво, за бога, си правил там?

— Не ви трябва да знаете.

Махоуни за момент се вгледа изпитателно в Демарко.

— Морели?

— Да.

Махоуни бавно се изправи от стола, поразтри кръста си и пристъпи до прозореца с изглед към парка „Нешънъл Мол“ и Мемориала на Линкълн, проблясващ в далечината. Махоуни все твърдеше, че гледката никога нямало да му омръзне — обелискът на Вашингтон, кубът на Линкълн, куполът на Джеферсън, — въпреки че често се чувстваше тъжен и незначителен, знаейки, че никога няма да бъде включен в пантеона на гигантите на демокрацията.

— Шибаният кръст направо ме побърква — оплака се Махоуни, докато рееше поглед през прозореца.

Креватна гимнастика или пиянско падане? Какъвто и да беше случаят, Демарко от опит знаеше, че Махоуни няма да отиде на лекар. Трябваше да му изтича кръвта, за да се престраши. Три-четири дни щеше да се жалва на всеки попаднал му слушател, след което щеше да отиде при една корейска масажистка. В течение на сеансите гърбът му постепенно щеше да се оправи, но Демарко винаги беше подозирал, че масажът е минимална част в оздравителния процес.

Махоуни се обърна с лице към него и следващите две думи, които излязоха от устата му, Демарко никога досега не го беше чувал да изрича.

— Джо, съжалявам — каза той — за някои от нещата, които казах онази вечер в „Мейфлауър“. Просто…

Махоуни поклати глава, вместо да довърши изречението, и с бавни движения се върна на стола си.

— Имах един съученик в гимназията — каза той. — Стана учител. Много го харесвах, побутвах го напред в кариерата му, когато ми се удадеше възможност, канех го у нас, докато момичетата бяха още малки. Оказа се, че бил педофил. Почувствах се… мамка му, много неща почувствах. Погнуса. Ярост. Сега изпитвам същото към Морели. Направо ме побърква.