Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 141

— Е — каза Демарко. — Предполагам, че ще трябва да вървя. Много ти благодаря, че отдели време да се срещнем, Одри. Не знам какво да правя с този тип, но сега поне мисля, че го разбирам малко по-добре.

— О, Джо, напрегни си мозъка — промърмори Ема. — Одри току-що ти даде отговора.

— Имаш идея ли? — попита той.

— Да, но ще говорим по-късно. Утре. Сега си тръгвай, с Одри отдавна не сме се виждали.

— Ема — намеси се Одри, — понякога си толкова груба. Джо дори не си е изпил чашата.

— Може да бъде груба и през цялото време — отбеляза Демарко.

Той вдигна ръце, все едно да се защити от някое невидимо кроше.

— Изчезвам. Одри, отново ти благодаря, въпреки че още не знам как си ми помогнала и ще чакам Ема да ми каже.

49

— Майтапиш се! — възкликна Демарко.

— Никак — отговори Ема. — На мен ми изглежда съвсем очевидно.

— Ема, аз не съм проклетото ЦРУ. Нямам екип тренирани агенти, скрити в килера.

— В този офис няма килер.

Тя огледа тясното мрачно помещение и добави:

— Как изобщо работиш тук?

— Знаеш какво имам предвид — продължи Демарко. — Планът ти е просто… Има твърде много неизвестни. Прекалено сложен е.

— Не и ако разполагаш с добър план.

— Нямаше ли някаква военна поговорка, че започне ли битката, всички планове рухват?

— Не съм я чувала — отсече Ема.

Лъжеше, разбира се.

— А и ще бъде много скъпо. Откъде, по дяволите, ще намеря всичките тези пари?

Крайчетата на устните на Ема лекичко се повдигнаха и тогава отговори на въпроса му.

За момент Демарко остана зашеметен.

— Знаеш ли — най-сетне каза той, — току-виж, се оказал достатъчно луд, че да го направи.

— Никога няма да разбереш, преди да го попиташ.

После Ема се изправи, облече палтото си и се приготви да напусне офиса на Демарко. Вече на вратата, тя подхвърли:

— И между другото, казал го е онзи прусак, Фон Молтке. „Всеки план за действие е сигурен само до срещата с врага.“ Но Майк Тайсън го е казал по-добре.

— Тайсън? Боксьорът?

— Да. „Всеки си има план, докато не го фраснеш.“

50

Сам Хюстън Мърфи беше облечен с бяла риза, вратовръзка на райета, сини дънки и каубойски ботуши от алигаторска кожа. Беше над метър и деветдесет, може би и деветдесет и пет с ботушите, а ризата се опъваше върху внушителния му корем.

Мърфи беше над шейсетгодишен. Имаше приятно месесто лице, огромни уши и нос като ски шанца. Тъмната му коса, вероятно боядисана, беше една плътна рошава маса, с лизнато на тила. Първото впечатление го оприличаваше на тексаски селяндур, докато човек не се вгледаше в очите му. Очите му бяха остри като кинжали.

Демарко седеше с Мърфи до басейна край къщата му в Сан Антонио. Есента във Вашингтон вече предвещаваше зима, но в Тексас слънцето грееше и градусите бяха двайсет и четири. Най-новата съпруга на Мърфи — сто и осемдесет сантиметрова блондинка с тяло на танцьорка от Вегас — правеше дължини в басейна с олимпийски размери. Мърфи следеше с очи тялото на жена си с очевидно задоволство, докато пиеше кафе от чаша с надпис „Обичай мен, обичай кучето ми“. Кучето, кокалест бял мелез с перде на очите, спеше на плочките до стола му.