Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 112

— Пита ли ви нещо за рани от куршум?

Докторът беше искрено изненадан от този въпрос.

— Не — каза той, — но докато беше тук, един лекар закърпваше простреляно хлапе. Сенаторът си сложи маска и известно време го гледа как работи — предполагам, беше му интересна процедурата.

— Можете ли да ми кажете къде точно беше прострелян пациентът?

Докторът запали нова цигара, издиша пушека в посока на табелата ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО и заби показалец в лявото си рамо.

— Ето тук. Куршумът е влязъл в пекторалис майор, точно под ключицата. Хлапето е извадило късмет; ако куршумът го бе улучил малко по-долу, щеше да закачи белия му дроб.

Демарко не знаеше какво е пекторалис майор, но мястото, което посочи докторът, съвпадаше с раната на простреляния Морели. Във вестника бяха приложили малка анатомична рисунка.

— Зададе ли ви някакви въпроси за пораженията, нанесени от куршума?

— Да, изглеждаше загрижен за пациента.

— Поиска ли да погледне рентгеновите снимки? — попита Демарко. — Нали се сещате, за да си изясни естеството на раната.

— Не. За какво, по дяволите? Пък и остана някакви си пет минути с мен, всичките фотографи бяха горе в педиатричното.

Пристанище „Уошингтън“ беше на няколко пресечки надолу от Ем стрийт в Джорджтаун. То всъщност не е точно пристанище, а нагъсто разположени сгради, включително един лъскав хотел и половин дузина ресторанти, накацали на вашингтонския бряг на река Потомак. Ресторантите са построени около площад с калдъръмена настилка и в средата има фонтан. Най-близо до реката има бар с масички отвън и рекламни чадъри на „Чинцано“ и човек може да седне и да наблюдава как разни отбори тренират по реката. Идеалното място за едно питие в някой пролетен ден. В тази ветровита хладна есенна вечер, с празния площад и прибраните чадъри, тук беше точно толкова пусто и мрачно, колкото и в душата на Демарко.

Той седна на една пейка близо до водата и се загледа в Потомак. В единайсет часа вечерта нямаше много за гледане. Реката беше само една широка черна ивица, отделяща Вашингтон от блещукащите светлини на домовете в Северна Вирджиния. Самолетите, които непрекъснато излитаха и кацаха на летище „Рейгън“, бяха прогорили червен знак на победата в нощното небе. Доверието, което имат хората на авиодиспечерите, е поразително, помисли си Демарко.

Знаеше какво се е случило с Лидия Морели. Не можеше да го докаже, но не се съмняваше, че е разкрил истината. Единствената му задача тази вечер, докато гледаше как кацат самолетите, беше да подреди догадките си в един смислен низ от думи, които биха прозвучали убедително.

Пол Морели беше убил жена си. От председателя бе научил, че тя се кани да се свърже с пресата, и бе предизвикал конфронтацията. Сигурно бе попитал Лидия дали наистина възнамерява да разкаже на медиите някоя абсурдна история как той е насилвал дъщеря й. В този момент, смяташе Демарко, омразата на Лидия беше бликнала като вода през срутен бент.

Тя е бесняла и пищяла, и Морели се е опитал да я успокои, да й внуши, че всичко е било плод на въображението й, подсилено от алкохола и скръбта. Но Лидия вече е била преминала границата, най-сетне е отказала да се поддаде и съпругът й е заключил, че трябва да предприеме нещо, за да я спре.