Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 106

Източникът му каза да отиде в „Старбъкс“ във Фолс Чърч. Около седем сутринта щял да пристигне черен лексус, от него щели да слязат белокос мъж и един здравеняк и да влязат заедно в кафенето. Реджи трябваше да изчака да излязат, което се случи пет минути по-късно.

Когато белокосият тръгна да слиза по стълбите, Реджи пристъпи насреща му и в същия момент здравенякът бръкна под сакото си и Реджи видя автоматичния му пистолет в кобура. Майко мила.

— Извинете ме — каза Реджи, — вие ли сте Чарлс Еклънд?

Белокосият направи знак на другия, че всичко е наред, и каза:

— Да.

— Името ми е Реджи Хармън, господин Еклънд. Репортер съм от „Уошингтън Поуст“. Чудех се дали имате някакъв коментар по статиите, които наскоро публикувах, относно големите гафове на ЦРУ в Западна Африка и Индонезия. Не знам дали сте ги чели, но…

— Не, нямам коментар — отвърна Еклънд. — А сега, ако обичате, да ме извините.

И Еклънд заобиколи Реджи.

— Ей, чакайте малко — викна Реджи и тръгна след Еклънд, но маймуната с пистолета сложи ръка на гърдите му и поклати глава.

Реджи просто остана така, докато лексусът си замина, потривайки мястото, където го беше натиснал онзи тип.

38

— Реджи — каза Демарко в слушалката, — мислиш ли, че ще успееш да откриеш копие от програмата на Пол Морели за седмицата, преди жена му да умре?

Демарко можеше да се сдобие с графика и сам, но засега смяташе за благоразумно да не бие на очи със своя интерес към Морели.

— Морели? Какво си намислил, Джо? — възкликна репортерът.

— Не мога да ти кажа, Реджи.

— Виж, доста съм зает тези дни. Не знам дали си забелязал, но заковах ЦРУ два пъти за два дни.

Чудесно, помисли си Демарко, сега Реджи се беше надул.

— Виж, Реджи — каза Демарко, — ако ми свършиш тази услуга и ако това, върху което работя, се получи, ще ти предоставя историята, ексклузивно. Заклевам се.

Това си беше най-нагла манипулация. Нищожна бе вероятността проучванията на Демарко да стигнат до публикация.

— Ама по какво работиш? — попита отново репортерът.

— Реджи, просто ми имай доверие — каза Демарко, щастлив, че в момента Реджи не можеше да види лукавата му физиономия. — Това, с което съм се захванал, е много по-голямо от историята, че ЦРУ не прави разлика между терористи и футболисти.

Дълго време от другата страна на слушалката не се чу нищо. Реджи или обмисляше предложението на Демарко, или беше изпаднал в алкохолна кома.

— Добре, Джо — каза той най-сетне. — Ще се пробвам.

— Можеш да се престориш, че се каниш да пишеш…

— Не е нужно да ми обясняваш как да си набавя необходимата информация. Аз съм стар пияница, не млад малоумник.

Затвориха, след като се разбраха да се срещнат в един бар на Юниън Стейшън в пет следобед.

Барът се намираше на Юниън Стейшън. Беше приятно място с леко доловима атмосфера на Американския югозапад — леко доловима, ако човек не обърне внимание на четирите триметрови червени пластмасови люти чушлета, които висяха от тавана. Слънчевата светлина нахлуваше през високи прозорци, а в случай че прозорците не осигурят достатъчно светлина, по дължината на бара имаше и малки лампички за клиентите, които искат да виждат какво пият. Реджи моментално намрази мястото.