Читать «Вълшебната шейна» онлайн

Константин Константинов

Вълшебната шейна

Защо бе дошел Здравко на пързалката, сам не знаеше. Той нямаше нито шейна, нито кънки, а пък малките дрипави вестникопродавчета никой не взема да ги повози. Преди два месеца умря и майка му и той остана съвсем самичък в света. Цял ден скиташе из улиците и продаваше вестници. Из улиците вървяха тълпи весели хора с покупки в ръце. Добре облечени деца бързаха нанякъде. Без да усети, повлечен от навалицата, Здравко се озова на пързалката. След него куцукаше трикракият проскубан Барончо, а в пазвата му мърдаше едно прибрано по пътя полуумряло от студ гардже.

Те спряха в подножието на дългата стръмнина, почерняла от весела тълпа. Ах, каква лъскава, чиста пързалка! Какви чудесни шейни! Ф-р-р-р — фучат отгоре те. Долу извиват бързо. Някои се прекатурват посред общ смях. После всички пак се връщат, теглени нагоре. Боядисани, лакирани, с кормила като на автомобили. Някои имат звънчета, други са с тръби, а една дори със запалено фенерче.

С помръзнало носле, с ръце в джебовете, Здравко потупва с крака скриптящия сняг и се прехласва. До него седи Барончо. Той трепери от студ и страх и гледа в очите своя господар. „Какво, Барончо, искаш да се повозиш ли? — погали го Здравко по главата. — Или те е страх? Ех, батинка, съвсем не е страшно то! Тъкмо е за тебе. Вместо да куцукаш — изведнъж — ф-р-р! — от единия, край до другия!…“

— Варда-а-а! — профуча в тоя миг голяма тежка шейна с пет-шест момчета и момичета. Тя едва не катурна малкия вестникопродавач. Но затова пък сама се обърна и всички се натъркаляха в страничния сняг. Здравко се усети виновен и се приближи да дигне шейната. А освен това нему тъй му се искаше поне да пипне тая хубава блестяща шейна.

— Хей, дрипльо, какво се пъхаш там? Я се махай! Не стига, че зарад теб се обърнахме, ами и сега се пречиш! извика едно от момчетата с бяла фланела, с калпак и ръкавици.

— Аз исках да ви помогна — отвърна кротко малкият вестникопродавач. После като поглади кормилото, унесено добави:

— Колко е хубава!

— Ха-ха, харесва ли ти? изсмяха се другите. — Я тогава, повози я догоре. Хем така по-добре ще ни помогнеш!

„Защо да не я повозя, щом не мога аз да се возя на нея?… помисли си Здравко. Пък нали съм виноват, че те паднаха заради мене?“

И без да се двоуми, той се впрегна във въжето и потегли нагоре по стръмнината тежката шейна. Отстрани вървяха другите и се биеха с топки сняг. Барончо подскачаше с трите си крака след своя господар.

На върха момчетата и момичетата от шейната веднага се настаниха и се спуснаха лудешки надолу. Здравко ги гледаше усмихнат и доволен, като че той сам беше в шейната.

Пързалката бе вече опустяла. Снегът ставаше синкав. Далеч в града блеснаха лампи. Барончо изскимтя и досегна с крак своя господар. Мразът ставаше по-лют. Наоколо бързо тъмнееше. Двамата приятели тръгнаха сами към града. В пазвата на вестникопродавчето промърда гарджето. „Нищо, нищо, потърпи. И мене ми е студено, но ще потърпим… Още малко и ще мине. Щом се спуснем, и ще стане по-топло мърмореше Здравко. — Фу-у, че реже тоя ветрец… Като че камшици шибат.“