Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 26

— Аз мразя Боало — каза Жилбер. — Той е нравопоучителен глупак. За векове е успокоил умовете на французите.

— И мен ме дразни — каза Жан-Марк. — Но в края на краищата той има заслугата, че е формулирал изкуството на своето време.

— Правилата убиват изкуството! Рано или късно учителите ще унищожат Бодлер и Рембо! Вие обичате ли Рембо?

— Разбира се.

— „Спомням си за сребърните и слънчеви часове край реките, за ръката на планината върху рамото ми и за…“ — издекламира Жилбер.

— Това е от „Един сезон в ада“?

— Не от „Просветления“.

— Не съм чел „Просветления“ — каза Жан-Марк.

— Нима? Но то е по-значително от „Един сезон в ад“! Там се разбира как с коварство, с ожесточение Рембо си разстройва нервите, за да може по-добре да чувствува и по-добре да казва. А Лотреамон, неговите „Песни на Малдорор“ — обичате ли ги?

Без да дочака отговора на Жан-Марк, Жилбер скочи на крака и измъкна една книга от библиотеката. Той я отвори наслуки и прочете:

— „Получих живота като рана… Искам създателят да съзерцава всеки час от своето безсмъртие зиналата пропаст!“ Какво ще каже дядо Боало?

Той хвърли книгата върху масата и разтърка ръце с доволен и зиморничав вид. Стаята бе много топла.

— Мислите ли, че има някаква тайна връзка между Рембо и Лотреамон? — подзе той.

— Признавам, че никога не съм мислил по този въпрос — каза Жан-Марк. — Очевидно и двамата са антиконформисти…

— Да, щурмоваци на езика. Но Лотреамон си спомня за Байрон, за Данте, за Бодлер, докато Рембо сякаш всичко изобретява! Това е все едно, Лотреамон е може би по-силен от Рембо. Той е нощен гений от най-висша степен. А всъщност Верлен не го поставя в своята галерия на „прокълнатите поети“! Несъзнателен пропуск или братска свинщина…

Жилбер крачеше насам-натам, извънредно възбуден и нереален. Това амбулантно красноречие дразнеше Жан-Марк. Както преди малко пред госпожа Грювелие, той имаше чувството, че присъствува на някакво представление, на номер в мюзикхол: малкият гений в интимна среда.

— Знаете ли, че Андре Бретон счита, че цялата сюрреалистична поезия произлиза от Лотреамон? — подзе Жилбер.

— Слушайте, драги — каза Жан-Марк с решителен тон, — аз съм тук, за да ви помагам да преговаряте учебната програма, а не да подготвяте теза върху произхода на сюрреалистичната поезия. Да се върнем към Боало, към Расин и към интригата срещу „Федра“.

Жилбер седна на мястото си, угасна и измърмори:

— Простете ми… Но Лотреамон ми се вижда толкова по-важен от всичко друго…

Въпреки това малко по-късно, когато Жан-Марк го накара да анализира изкуството на Расин, той се въодушеви и заяви, че според Пол Валери Расин по-скоро би променил характера на Федра, камо ли да напише лош стих.

— Така пише Жид в своя „Дневник“. Искате ли да видите?

Жан-Марк не отвърна и продължи да го разпитва за френската литература от XVII век. Жилбер беше неспособен да каже две дати, не беше чел дори половината от пиесите на Молиер, твърдеше, че Лафонтен му е досаден до смърт, не беше на ясно за становището на Паскал спрямо янсенизма и се заплете в спора за класиците и модернистите. Изобщо културата му, изглежда, се беше формирала криво-ляво съобразно онова, което случайно беше чел. Но Жан-Марк чувствуваше, че познанията на неговия ученик, въпреки нестабилността им, бяха по-оригинални, по-блестящи и по-разнообразни от неговите. „Какво се мотая тук?“ — каза си той. И мъжествено мина към алгебрата. Надвесен върху урока за функциите на тринома, той прочете текста полугласно, зачете го отново, започна да го обяснява криво-ляво с помощта на далечните си спомени. Но на места затъваше и тогава Жилбер, спомняйки си обясненията, чути в клас, му се притичваше на помощ в тази нова за него наука. От теорията преминаха към практическите упражнения. Като се подкрепяха един друг, те бавно напредваха в лабиринта на кривите, тангентите и отсечките. Зад главата си Жан-Марк долавяше мощното и спокойно царство на книгите, наредени на лавиците. Многогодишните гениални трудове на всички тези писатели бяха готови да изскочат извън скривалищата си като спирални пружини, притиснати в кутии. Така обкръжена, стаята беше някакъв олтар, някакво вълшебно място, където се извършваше пресоване на идеите. Една такава голяма библиотека на седемнадесет години! Не беше ли ненормално? Жан-Марк се бореше срещу глухото си възмущение пред това съкровище, настлано на пластове от вестибюла до стаите. Дори в дома на баща си не бе подушвал до такава степен миризмата на богатството. Истина бе, че откакто живееше сам оскъдно, беше десет пъти по-чувствителен към високомерния блясък на парата. Принуден да се лишава понякога от най-необходимото, той страдаше, като гледаше другите да се пресищат в излишества. И все пак той не им завиждаше. С всичките си сили устояваше на изкушението на социалната омраза. Беше много лесно. Нищо не може да се изгради със злоба и клевета. Можеше ли Жилбер да се държи отговорен за финансовия успех на господин Грювелие, администратор на тридесет и шест мощни предприятия? А господин Грювелие, който печелеше толкова много пари, нямаше ли право да ги дава за покупка на произведения на изкуството? Хайде де, господин Грювелие хич не го е еня за произведенията на изкуството! За него въпросът е да пласира парите си! Обаче Жилбер не прилича на дядо си. Навярно не е прочел четвъртината или една пета от книгите, които закриват стените на стаята му, но дори и тия, които не беше отворил, тайнствено го хранеха със своето съдържание. Като живее в тази гора от напечатани страници, той е придобил мълниеносната лекота на елфите. Задачата по алгебра беше безкрайна. Очевидно Жан-Марк не искаше да се предаде. От равенство на равенство, той най-сетне, изтощен, стигна до крайното решение. Жилбер въздъхна и каза: