Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 194

Мадлен се усмихна при мисълта за племенника си: тя не можеше още да го смята за сериозен човек, макар че скоро щеше за втори път да стане баща. На всяка цена искаше син. Иначе, казваше той, името на Ейглетиерови ще угасне след него. Голяма работа! Как можеше да се гордее, че принадлежи на тази безумна фамилия? След вълненията през тия последни години някаква вцепененост сякаш бе обзела останалите живи. Франсоаз, както и Даниел, мечтаеше само за едно умерено и банално щастие. Мадлен го оправдаваше с тъга. От всички бури, които бяха разтърсили тази малка група, само тя пазеше истински спомен.

Тя чешеше фенека зад ушите, гледаше как се строи навесът и с носталгия размишляваше за страданията на Жан-Марк, за цинизма на Александър, за двуличието на Карол, за егоизма на Филип… Защо пък бе умрял този? Лекарят бе установил самоубийство, но тя се съмняваше понякога. Един човек като Филип, материалист, обичащ удоволствията и коравосърдечен, не може да сложи край на живота си в момент на отчаяние. Той беше твърде самолюбив, за да си пожелае смъртта. Не беше ли, без да иска, превишил дозата? Нещастен случай. Едно недоразумение. Всеки път, като си спомняше за тази смърт, тя изпитваше тежестта на стоманена греда върху гърдите си. Ако бе останала в Париж, Филип нямаше да направи тази глупост. Изведнъж тя, която винаги беше осъждала брат си, се изненада, че го съжалява. Не беше ли може би той най-нещастен от всички в това умопобъркано семейство? Има толкова много начини човек да бъде самотен!

— Имате ли нещо против, че този камък по средата е малко по-жълт от другите? — попита господин Коломбо.

— А, не — каза тя. — Напротив!

Господин Коломбо уверено въртеше мистрията. Зад него португалецът с пребледняло от работа лице приготвяше с лопата циментовия разтвор. Телефонът иззвъня. Мадлен се изправи на крака, остави фенека и като накуцваше, забърза към къщи. Беше съвсем задъхана, когато вдигна слушалката. Чу гласа на Франсоаз, ясен и весел:

— Ало! Маду!… Добре ли си?

— Разбира се, мила моя. А ти?

— Много добре! Имам да ти съобщавам голяма новина!