Читать «Възмущение» онлайн - страница 84

И беше прав: никой не го излъга. Нито един. В крайна сметка дори аз.

Една неделя след вечеря всички студенти от мъжки пол в „Уайнсбърг“ бяха свикани в аудиторията на сградата „Уилямсън Лит.“, за да чуят обръщението на ректора Албин Ленц. От Сони научих — докато вървяхме пеш към мястото същата вечер, понеже на студентите беше забранено да си карат колите във все още заринатия под снега град — за политическата кариера на Ленц и за хипотезите на местните по отношение на намеренията му. Беше избран за губернатор два мандата, защото управлявал съседна Западна Вирджиния с твърда ръка и непоколебимост, преди да приеме да стане заместник-министър на отбраната по време на Втората световна война. След неуспешната му кандидатура за Сената на САЩ през 1948 година, негови приятели от деловите среди, членове на борда на директорите на колежа, му предложили да поеме президентския пост в „Уайнсбърг“ и той пристигнал в кампуса, решен да превърне симпатичния малък колеж в централната част на Северен Охайо, в нещо, което във встъпителното си слово нарече „люпилня за нравствено благоприличие, патриотизъм и високи критерии за лично поведение, които ще бъдат изисквани от всеки млад човек в тази страна, ако искаме да спечелим всеобщата битка за морално превъзходство, която сме подели с безбожния съветски комунистически режим“. Някои вярваха, че Ленц е приел президентския пост в „Уайнсбърг“, за който квалификациите му не бяха точно педагогически, като трамплин към губернаторския пост на Охайо през 1952 година. Ако той успееше, щеше да се превърне във втория човек в историята на страната, оглавявал два щата — и двата силно индустриални, — и така наложил себе си като кандидат за президентската кампания на републиканците през 1956 година, който би могъл да разклати позициите на демократите сред традиционния им контингент от работническата класа. Сред студентите, естествено, Ленц беше известен не заради политическата си кариера, а с подчертано провинциалния си носов говор — беше се издигнал сам от миньорско семейство от окръг Логан, Западна Вирджиния, — който пронизваше високопарното му красноречие като пирон и след това се забиваше и в слушателя. Славеше се със своята прямота и с постоянно димящата в ръката му пура — пристрастие, спечелило му на местна почва прозвището Всевластната пура.

Застанал не зад катедрата, като преподавател, който изнася лекция, а заел стабилна позиция пред нея, с разкрачени на ширината на раменете къси крачка, той започна със застрашителен, изискващ отговори глас. В този човек нямаше нищо мило и приветливо — него просто си длъжен да го слушаш. Той не се стремеше да си придаде внушителност и власт като декана Кодуел, а целеше да стресне аудиторията до смърт с необузданата си безцеремонност. Суетата му беше съвсем различна сила от тази на декана и на нея не й липсваше интелигентност. Несъмнено се съгласи с декана, че в живота няма по-сериозно нещо от правилата, но дълбокото му осъдително отношение към случилото се се прояви съвсем явно (въпреки постоянните риторически фигури, с които разкрасяваше речта си). Никога дотогава не бях виждал такова слисване и сериозност — и целенасочена съсредоточеност — да извират от събраното в една зала студентство на „Уайнсбърг“. Нямаше нито един от присъстващите, който да се осмели да извика дори пред самия себе си: „Няма такова нещо! Не е честно!“. Ректорът би могъл да се яви в залата и да опустоши студентската маса с тояга, без да предизвиква безредици или съпротива. Всъщност сякаш вече ни бяха налагали с тояга — и въпреки всичките простъпки, бяхме приели тупаника с благодарност, — преди щурмът дори да е започнал.