Читать «Възмущение» онлайн - страница 82

Както се оказа, Елуин не беше първият, нито дори вторият, а третият възпитаник на „Уайнсбърг“, който през годините след въвеждането на автомобила в живота на американеца, не успя да се дипломира, защото загуби състезанието със същия този среднощен товарен влак. Но той беше приел обилния снеговалеж като достойно за вниманието му и за ласала предизвикателство, затова, също като мен, бившият ми съквартирант навлезе в царството на вечните спомени, вместо да посвети живота си на влекачите, и вече имаше на разположение вечността, за да размишлява над това, колко е забавно да се кара страхотна кола. Мислено си представях мига на удара, когато голямата като тиква глава на Елуин се е фраснала в предното стъкло и се е размазала съвсем като тиква на стотици парченца плът и кост, мозък и кръв. Двамата бяхме спали в една и съща стая, бяхме си учили уроците заедно, а ето че той бе мъртъв на двайсет и една. Беше нарекъл Оливия мръсница, а сега бе мъртъв — на двайсет и една. Първата ми мисъл, след като чух за случилото се, беше, че ако знаех какво предстои, никога не бих се изнесъл. До онзи момент единствените мои познати, които бяха умрели, бяха двамата ми по-големи братовчеди, загинали във войната. Елуин бе първият от умрелите ми познати, когото мразех. Беше ли нужно да престана да го мразя, за да изпитам скръб заради кончината му? Трябваше ли да се преструвам, че съжалявам да науча за смъртта му, че съм изпаднал в ужас при новината как е загинал? Трябваше ли да си сложа скръбна физиономия и да присъствам на заупокойната служба в дома на братството му, и да изкажа съболезнования на събратята му, мнозина от които познавах като пияници, дето ми подсвиркваха с пръсти в устата и ми подвикваха нещо, подозрително наподобяващо „евреин“, когато искаха да ги обслужа в кръчмата? Или пък трябваше да се върна в стаята в „Дженкинс Хол“, преди да са я дали на някого другиго?

— Елуин! — изкрещях. — Елуин, чуваш ли ме? Меснър е. Аз също съм мъртъв!

Никакъв отговор. Не, тук няма съквартиранти. Но, от друга страна, той и бездруго не би отвърнал — онзи мълчалив, сприхав мизерник, който никога не се усмихваше. — Елуин Ейърс, и в смъртта, както и в живота, неразгадаем за мен.

— Мамо! — извиках после. — Мамо, там ли си? Татко, там ли си? Мамо? Татко? Оливия? Има ли някой? Ти също ли умря, Оливия? Отговори ми! Ти си единственият подарък, направен ми от „Уайнсбърг“. От кого забременя, Оливия? Или може би сама сложи край на живота си, чаровнице неустоима?

Но нямаше с кого да говоря; можех да се обърна единствено към себе си, за да споделя своята невинност, избухванията си, откровеността и извънмерната краткотрайност на блаженството в първата истинска година от живота ми като мъж и последната на земния ми живот. Желанието да бъда чут и никой да не ме чуе! Мъртъв съм. Непроизносимото изречение е произнесено.