Читать «Възмездието на Изида» онлайн - страница 6

Водачът пришпори хората си и всички покорно ускориха ход. Прочетеното в книгата го бе изплашило. Плячкосването на царските гробници вече бе предизвикало вълнения в града. Стражите и патрулите бдяха зорко, говореше се, че скоро ще пристигнат и още войски. С всеки изминал ден напрежението нарастваше. Изкачиха се на голото било и заобиколиха високите греди, на които се разпъваха осъдените престъпници.

След пиршеството на лешоядите и пустинните хищници от телата бяха останали само купчина кости. Светлините на града вече не се виждаха, от тук започваха Червените земи на пустинята, но въпреки това разбойниците напредваха предпазливо, внимаваха за някой спотаен в долчинките пеши патрул или ескадрон с колесници. В нощния въздух отекваше смразяващият кръвта вой на нощните зверове.

Събраха се на билото и спряха да огледат отвисоко Пресъхналия оазис. Донесоха мангала, запалиха огън и след миг от оазиса отговориха на сигнала. Кривите ниски дървета изглеждаха черни под тъмното небе. Разбойниците се спуснаха по стръмния склон и долу се подредиха в полукръг около рушащата се стена на стария кладенец. Иззад него се показа друг член на бандата, който не бе взел участие в тазвечерната акция, а някъде сред дърветата трябваше да е Кетра. Предводителят събра плячката в средата и произволно подбра неколцина от хората си, за да бъдат щателно претърсени. След това разбойниците получиха възнаграждението си за предишните грабежи — на всекиго поравно злато, сребро и скъпоценни камъни. Неколцина бяха натоварени със задачата да отнесат новата плячка в определени скривалища в Тива. Не бяха споменати имена, нито лични домове, а ханове и кръчми. Трябваше да оставят там скъпоценностите, а по-късно някой друг щеше да мине да ги прибере и след време всички щяха да получат дела си.

Най-накрая разбойниците се разотидоха и оазисът заглъхна. Предводителят на себаусите бе получил недвусмислена заповед да остане. Той чакаше, стиснал здраво обвитата в плат книга.

— Ела! — прошепна глас в тъмнината. Водачът на разбойниците заобиколи кладенеца. — На колене! — той се подчини. Зърна неясни силуети, усети аромата на жасмин. — Носиш ли я?

— Да, господарю.

Изведнъж нечии ръце рязко измъкнаха книгата.

— Видя ли какво пише вътре?

— Не, господарю.

— Лъжеш! Отворил си я, вместо да наблюдаваш какво правят хората ти.

— Не, господар...

Предводителят на себаусите долови лек шум, последван от звънтене на тетива. Стрелата се заби дълбоко в гърдите му — бе изстреляна от толкова близо, че ударът го повали по гръб на пясъка. От устата му шурна кръв, тялото се разтърси в конвулсии. Последните думи, които чу, преди да се удави в собствената си кръв, бе заповедта тялото му да бъде заровено дълбоко в пустинята.