Читать «Въведение» онлайн

Роджър Зелазни

Въведение

Късият разказ е особен жанр. В него е налице пестеливост, която отсъства при романа. Авторът на романи може да си позволи известна разточителност. Може например да напише епизоди, които не са нужни и не допринасят за развитието на действието, под предлог че „дава плът на героя“, че „обогатява тъканта“ на произведението или пък че „оформя неговата цялост“. Отчасти това се дължи на факта, че не е задължително в романа да има една единствена идея, в него не се налага да се изгради добре очертана арка оттук дотам и повествованието да приключи, когато всичко е казано. Късият разказ прилича на балада, сравнена със симфония, късометражен филм, сравнен с пълнометражен игрален филм. Ужасно трудно е да се справиш с това и то добре. Трудно е да кажеш няколко неща с едно-единствено изречение, както понякога се налага. Трудно е да изрежеш цялата тлъстина и резултатът да не изглежда механичен. Идеята и изпълнението трябва да са в идеален синхрон помежду си.

Да изобразиш героя и средата, в която се движи, по този „стенографски“ начин, е сериозно постижение. Човек веднага си спомня О’Хенри, Саки, Деймън Рънъиън, лорд Дънсани, Джон Колиър — големите майстори в жанра. И за Фредрик Браун — виртуозът на свръхтрудната къса форма. Сред тях трябва да причислим и Робърт Шекли. Заедно с Джон Колиър той дори е навлязъл в днешния фолклор, което е особено постижение — веднъж на някакъв коктейл, чух негова история да се разказва като виц. Това е интересно, защото между Колиър и Шекли съществуват някои прилики. И двамата с удивително майсторство улавят чудното в рамките на обикновеното, прицелват се в човешките слабости и ги превръщат в център на разказа. Всичко се върти около малкото, а не голямото — най-същественото в „Демони“ например не е разбирането за демонология, до което читателят достига в края на разказа. Струва си да споменем и нещата, които Шекли прави чрез гледната точка в „Чудовища“, „Билет за Транай“ или „Разрешително за престъпник“. Тези разкази са строго логични. Всичко следва своята причина. Освен това са и забавни. Шекли е хуморист, който играе с идеи.

Това е много силна комбинация. Понякога я долавяме в поезията на Джон Дън. Помним я и у Марк Твен. Научната фантастика и приказната фантастика, като категории, могат да се смятат за особен вид сатира, защото използват бъдещето или някаква невероятна ситуация, за да очертаят характерна особеност на съвременното общество, или аспект на реалността. При разказите на Шекли всичко това става съвсем открито и следователно ни доближава още повече до хумора, който потенциално присъства във всички фантастични истории. И понеже самият той гледа на света философски, то и хуморът му е по-скоро ироничен.

Начинът по който той изкривява реалността, странните ъгли, под които наблюдава ситуациите, за които пише, са уникални. Във всеки разказ читателят вижда нещо, което никога дотогава не е виждал. Няма излишни предисловия или заобикалки — пристъпва се направо към целта. Истината е, че началните изречения на разказите му са пример за това как да печелим читателския интерес. Тук ще цитирам само няколко от тях, подбрани съвсем случайно: