Читать «Във всички галактики» онлайн - страница 3

Очарованието намаля. Крамер видя как Преображенски направи крачка напред, как повдигна крак, за да стъпи на брега на езерото и как неочаквано пространството отрази крачката му.

Преображенски се залюля, едва запазил равновесие.

Отзад бързо се приближи Романов и делово опипа пред себе си. Видимо нищо не преграждаше входа, но въпреки това протегнатите му ръце опряха в невидима стена.

Желаният свят на пришълците беше недостъпен!

По законите на логиката така и трябваше да бъде, те го разбраха и подтиснаха разочарованието си.

— Спокойно — каза Преображенски. — Да действуваме.

Стояха рамо до рамо пред входа и всеки чуваше шумното дишане на другите. Откритието се стовари върху раменете им като тежък товар. И тримата не можеха да гледат езерото с предишния радостен и спокоен поглед, това беше печално и неизбежно. Колкото и да беше прекрасното прекрасно, то подлежеше сега на изследване, на хладен анализ и на изяснение.

Действителността встъпваше в правата си. Изчислиха площта на входа, измериха радиоактивността на скалите и преградата, определиха силата на отражение на светлината от езерото, направиха както винаги всичко, което беше необходимо. Дълбоко в душите си обаче изпитваха някакво неясно угризение заради това, което вършеха; толкова по-настървено и по-съсредоточено работеха.

Зад преградата през това време нищо не се промени. Все така мамещо блестеше водата, все така меко струеше светлината, все така кротък изглеждаше брегът.

Направиха снимки.

— Трябва да се провери здравината на преградата — каза Преображенски.

Романов изтича до всъдехода, довлече свредела, опря дръжките му в гърдите си и включи мотора.

Бляскавото острие започна да потъва като се въртеше и потреперваше.

Сякаш паяжина увисна на крайчеца на свредела. Слисан, Крамер гледаше как от вибриращото острие бягат, пресичайки се, безтегловни нишки.

— Стой! — с нечовешки глас изкрещя Преображенски.

Романов вече сам беше запокитил свредела.

Късно.

Пукаше се не преградата. Като растеше постоянно, разрушението обхвана езерото, скалите, гората, небето. Светът се разпадаше като диамант под ударите на чук. Той се ронеше, потъмняваше, гаснеше…

И угасна съвсем. Прощално припламвайки, изчезна и последното облаче.

Мрак надзърташе от очите на хората.

Когато замаяни, нищо не разбиращи, с разтреперани ръце запалиха фенерите, видяха голата плоскост на камъка, където току-що имаше езеро.

Смутени, напразно с отчаяна надежда търсеха по неговата повърхност. Камъкът беше навсякъде гладък, точно като полиран камък от скала. Под пръстите им като засъхнали листенца се зарони черен емайл, който тук-там покриваше скалата.

Те взеха от този емайл с онова чувство, с което се взема шепа пепел от пожарище.

И когато всичко необходимо беше направено, когато беше изпълнен целият ритуал на погребални изследвания, Преображенски се отдели встрани, седна върху плоския камък и закри с ръце лицето си.

— Предполагам, че у пришълците това е било нещо като телевизор… — каза неуверено Романов. — Знае ли се…