Читать «Във всички галактики» онлайн - страница 2

Крамер се ограничи с това, че потупа Романов по рамото, който се усмихна смутено-благодарен зад стъклото на шлема. Мислено Крамер не одобри постъпката на Преображенски. Упорит, талантлив, делови и толкова горд, че вече не можеше да погледне снизходително на малките човешки слабости. А така не бива с новаците, дори ако си уморен. Макар и да си началник, в базата аз ще ти кажа две остри думи — ще разбереш, длъжен си да разбереш. Впрочем, новакът също си го бива — как може да бъде такова дрънкало? Нищо, приятелю, Луната бързо ще те закали. Тя е особена, Луната…

Обичаха ли Луната? Да, на Земята не можеха да живеят без нея. Мразеха ли я? Да, когато дълго оставаха на четири очи с нея.

Проходът се извиваше с криволичене по наклона и те видяха ТОВА изведнъж, когато заобикаляха поредния завой.

Възкликнаха в глас.

Всъдеходът подскочи и се закова на място.

Всичко тук беше такова, както в другите котловини — огнени клинове светлина разсичаха сенките по склона, остри каменни сипеи и това беззвучие на лунния свят, което непреодолимо ти се иска да нарушиш с вик.

Кое беше различно тук — тази скала. Нейната шапка-невидимка и правеше сянка, като че ли в нея светлееше вход. Той беше осветен отвътре, както глухата нощ се озарява от светлините на прозорец.

И тримата излязоха мълчаливо от всъдехода. С всяка измината крачка неправдоподобното ставаше още по-неправдоподобно. Накрая те се озоваха пред входа и на всички им се прииска да разтъркат очи.

Нямаше никакъв праг. Ръбестите лунни камъни изведнъж, без всякакъв преход, се сменяха с кръгли, загладени камъни. И зад този преход започваше друг свят…

В него имаше небе, нашарено с перести облаци. имаше езеро в пръстена на скалите, имаше и гора. Слънцето се промъкваше между облаците — кехлибарено слънце на жълто небе. Неговите разсеяни лъчи носеха спокойствие и тишина. Бледожълт отблясък покриваше водата, истинска вода, която ласкаво те мами да се изкъпеш в топлина и тишина.

„Бряг на детството“ — сякаш чу Крамер.

Между езерото и дърветата, чиито дълги оранжеви листа растяха направо от стволовете, се виеше пясъчна ивица, тънка и гладка, такъв пясък ти се иска да пресипваш безкрайно от ръка в ръка.

Зад гората се издигаха скали, замислени като древни философи. Точно така: замислени скали — иначе те не можеха да бъдат наречени.

Но в това езеро, в това небе, в тези скали имаше нещо повече от мъдро спокойствие. В тях се съдържаше онази красота, която приласкава душата, както майката приласкава заспало дете. Не, още по-хубаво! Едно докосване до нея измива всяка горчилка, всичко нечисто, цялата ти умора

На тримата им се струваше, че са в кристален струящ поток. Те бяха там, на кехлибарения бряг, водеха спокоен разговор със скалите, листата на дърветата им кимаха, вълните галеха техните голи тела, пресипваха през пръстите си ситния пясък и бяха щастливи.

Стояха, забравили времето.

Крамер даже не изпитваше желание да влезе там, толкова беше погълнат от гледката.

— Пришълци от друга планета! — дрезгавият глас на Преображенски го върна към действителността. — Това е базата им!