Читать «Във влака» онлайн

Константин Константинов

Във влака

Вагонът беше препълнен с пътници и багаж. Всички отиваха за Изворския панаир. Савата едва намери едно местенце в края на пейката. И той отиваше на панаира да помага на баща си, който имаше там сергия с мъниста и свирки.

Влакът фучеше край реката, мушкаше се в тунели и после слънцето отново играеше в прозорците. Отвън бягаха телеграфните стълбове с нанизани по жиците птичета.

До Савата седеше търговец с дисаги сушени круши и сливи. По-отвъд един пътен книжар показваше съновници и песнопойки. В другия ъгъл продавач на хармоники за уста беше отворил кутия с лъскави музички. Един уволнен войник, с китка зад ухото, опитваше една хармоничка, но нищо не излизаше.

— Тю-ю! Язък! — обади се Савата. — Как си забравих моята… Хем по-весело щяхме да пътуваме, хем на панаира щях да събера повече хора. Язък! Я, бе чичо, дай да опитам и аз!

Той наду музичката и веднага в купето гръмна военен марш. Всички се смълчаха и обърнаха учудени погледи към него.

— Браво, бе юнак! Ти си бил цял майстор! — вика книжарят.

— Три години вече свиря — отвърна Савата.

— А бе то от инструмента зависи — обади се продавачът на свирките. — И десет години свири, пак нищо няма да излезе, щом инструментът не струва. А пък моите хармонички са първо качество. Сами, дето се вика, свирят!

— Вашите билети! — викна кондукторът, провери ги и отмина. Савата отново наду хармоничната и сега се разля една бавна народна песен. Всички се облегнаха да слушат по-добре. Влакът фучеше все така край цъфнали поляни. По едно време свирачът мръдна да свали торбичката си. Изведнъж кракът му напипа под пейката нещо меко, което се сви, като живо. Той се наведе и остана слисан: отдолу лежеше свряно между торби и кошници, десет-единадесет годишно момче-селянче.

Савата го бутна по главата и прошепна:

— Я! Ти що щеш тука, бре?

Момчето гледаше уплашено, готово да се разплаче.

— Слушай — изсъска пак тихичко Савата, — ей сега, като влезем в тунела, измъквай се веднага и върви в края на вагона. Аз ще дойда да разбера тая работа.

След малко той намери момчето в ъгъла до вратата. Отъркаляно в прах, то трепереше като хванато зверче.

Савата нахлупи фуражка, изгледа го строго и почна разследване:

— Как те думат?

— Енчо.

— Отде се качи?

— От града.

— Какво правиш там?

— Чирак съм… при Марин налбантина…

— Марин ли? Че ти си ни бил съсед бе… Как да не те зная… Откога си при Марина?

— Преди една неделя ме доведоха от село.

— Аха-а! Затова не съм те виждал. Ами де отиваш?

— Искам да ида на панаира… Вчера нашенци ми казаха, че мама щяла да продава телето… мойто теленце… Мицка… Домъчня ми… рекох да я видя пак, преди да я продадат. Много я обичам… Пък и тя ме знае…

Савата помълча, дигна фуражката и се засмя:

— За телето ти домъчняло, а?… И рече без билет, скришом да се качиш на влака?… Ами като те пипнат, че глоба, че затвор…

— Какво да правя… нямам пари за билет. Пък много ми е мъчно… Ти не казвай, аз ще сляза, щом спре.

— Ами какво е теленцето, я кажи… Хубаво ли е?

Очите на Енча светнаха:

— Да го видиш само: жълто, с бяло петно над едното око! И името си знае, и все двамата ходехме…