Читать «Вторият периметър» онлайн - страница 184

Махоуни не можеше да знае какви мисли минават през главата на младия мъж насреща му, но прекрасно знаеше как да насочи вниманието към други, по-приятни неща.

— Е, трябва да се връщам на работа — обяви той. Каза го с тон на фабричен работник, отскочил да изпуши една цигара, а не като председател на Камарата на представителите. Започна да навлича сакото си, като едновременно с това внимателно наблюдаваше помощника си.

— Вчера чух нещичко за Хъчисън — небрежно рече той. Имаше предвид лидера на малцинството в Камарата на представителите — човек, когото дълбоко ненавиждаше. — По всичко личи, че момчето му е загазило здравата, и ако това се разчуе, старият язовец здравата ще се изпоти… Веднага ще добавя, че пет пари не давам за него, но ми е жал за жена му. Аз я харесвам, защото е добър човек. А и никоя майка не бива да чува подобни неща за детето си. Мислех си…

Вече бяха на тротоара пред ресторанта и всеки момент щяха да се разделят. Махоуни щеше да се върне в Капитолия за обичайната си дейност — превръщането на партизанските интереси в общоприемливи закони, а на Демарко предстоеше среща с бащата на един кривнал от правия път младеж.

— Не те ли видях зад волана на онова нещо там? — попита Махоуни и брадичката му кимна по посока на паркираната до тротоара кола.

— Аха — кимна Демарко.

— Каква марка е?

— Тойота, модел 2005. Навъртяла е някакви си четирийсет хиляди километра и гори пет на сто.

Голямата глава на Махоуни смаяно се поклати. Неговият личен автомобил беше 12-цилиндров ягуар кабриолет.

— За бога, Джо! — въздъхна той. — Кога най-после ще се научиш да живееш?

Демарко само кимна и натисна копчето на малкото пию-пию, което държеше в ръка. Колата се отключи с тихо изщракване. На лицето му изплува щастлива усмивка.

Епилог

Кармоди наблюдаваше черния мерцедес, който забави ход и спря.

От него слезе китаец с цивилен костюм, но веднага си пролича, че е човек, свикнал да носи униформа. Беше едър колкото него и вероятно не по-малко здрав. Двамата си размениха продължителни погледи, но никой не проговори. После китаецът бавно отвори задната врата на мерцедеса. От нея слезе слабичка жена, последвана от малко момче.

Кармоди кимна на офицера и посочи един буик със смачкан калник, паркиран на около двайсет метра по-нататък. Китаецът каза нещо на жената, тя хвана момченцето за ръка и го поведе към Кармоди. Когато стигнаха на няколко крачки от него, той подхвърли връзка с ключове по посока на мерцедеса.

Момченцето изведнъж се отскубна от ръката на майка си и затича към него. Той го вдигна на ръце и го притисна толкова здраво, че за момент се изплаши да не му счупи някое ребро. После освободи едната си ръка, привлече жената към себе си и я целуна по устните.

Китаецът ги наблюдаваше безстрастно. Никой не можеше да каже дали е развълнуван от сцената, ознаменуваща събирането на едно отдавна разделено семейство. След секунда се обърна и тръгна към буика. Използва един от ключовете на подхвърлената връзка и отвори багажника. За миг остана неподвижен, после се наведе и докосна шията на жената, която лежеше вътре. Беше жива. Това наистина беше тя. Една действително невероятно красива жена. Какъв срам, господи, скрито въздъхна той.