Читать «Всяко мъртво нещо» онлайн - страница 31

— Тя не иска да се обръща официално към полицията — обади се Уолтър отново. — Виж сега, онази жена все пак още не е заведена като липсваща… никой не се е обаждал за нея.

— Е, тогава ти откъде знаеш?

— Познаваш ли Тони Лу-Лу?

Кимнах. Тони Лумакс бе пелтек и частно ченге на дребно. Заекваше горкият и никога не бе правил нещо по-сериозно от търсене на избягали съпруги и съпрузи и уреждане на бедняшки разводи.

— Тони Лумакс май не се връзва с богаташката класа на госпожа Бартън — рекох ехидно.

— Изглежда, че е работил за нейна служителка преди година-две. Открил съпруга, който забягнал с общите спестявания. Г-жа Бартън му казала, че желае нещо подобно, но извършено тихо, дискретно.

— И пак не разбирам ти защо се навираш там?

— Имаме нещичко за Тони, той тук-таме е попрестъпил законите и би желал да забравим тези неща. Сега Тони решил, че аз може би ще се заинтересувам от опитите на г-жа Бартън да наеме услугите му толкова тайно. Дойде човекът и ме информира. И тогава поговорих с Купър. Той е на мнение, че дружеството трябва да избягва всяка антиреклама, особено в дадената обстановка. И ето, реших да те помоля да му помогнеш.

— Ако Тони е на линия, защо аз да му отнемам хляба?

— Подсказахме на Тони да откаже. И той съобщи на г-жа Бартън, че не може да поеме нейния случай точно сега. Починала майка му, трябвало да ходи на погребението. Посъветвал я да се обърне към някого, на когото може да се има пълно доверие.

— Тони Лу-Лу няма майка, Уолтър. Той е подхвърлено дете, израсло в сиропиталище.

— Добре де, добре. Какво толкова. Значи е трябвало да отиде на нечие друго погребение — сопна ми се Коул.

Замълча и нямаше как да не зърна съмнението в очите му. Слуховете, които бе чувал за мен, го дълбаеха отвътре.

— Ето защо се обръщам към теб. Дори и да се бях опитал да го направя по друг начин, все някой щеше да научи. Боже мой, човек пие глътка вода в управлението, десетина колеги знаят после къде точно и в колко часа я е изпикал.

— Ами семейството на жената?

Сви рамене.

— Не зная много подробности, но ми се струва, че тя няма семейство.

Замислих се. Чувах в кухнята Лий да подрънква съдове, някъде в съседната стая бръмчеше телевизор. Може би се дължеше на случилото се с Дебелия Оли, на отзвука от явно безсмислените убийства — неговото и на приятелката му, на разстрела на наемния убиец, но така или иначе в съзнанието ми бе пълен хаос, сякаш светът бе излязъл от фокус и нищо не изглежда така, както би трябвало. И все пак в казаното от Уолтър нещо не бе наред. Май той не ми бе казал всичко.

На вратата се позвъни. Чух гласове: плътен мъжки и този на Лий. След малко на вратата се почука и Лий въведе висок, посивял мъж на около петдесет години. Носеше черен двуреден костюм, май бе шит от Бос, а вратовръзката явно бе „Кристиан Диор“, с вплетени златни нишки. Обувките му лъщяха, сякаш бяха лъснати със слюнка, но тъй като това бе г-н Луи Купър, сигурно бе нечия чужда слюнка.

Всъщност Купър не приличаше на типичния председател и говорител на институция за детска благотворителност. Бе прекалено слаб, блед, а устните му играеха в някакъв сложен тик — едновременно успяваха да останат тънки и стиснати. А пръстите? Те бяха дълги и някак заострени като на хищник. Стори ми се, че Купър прилича на току-що изваден от гроба вампир, пуснат на свобода с единствената цел да плаши хората. Сигурен съм, че ако се появи на детските забави, всички хлапета ще ревнат в хор още щом като го зърнат.