Читать «Всяко мъртво нещо» онлайн - страница 297

— Тя ме питаше за теб, Птицо — чух го да казва зад гърба ми и застинах на място.

— Какво каза? — попитах, без да се обръщам.

— Попита ме за теб — повтори той.

Тогава се извърнах.

— Кога си я чувал за последен път?

— Преди два месеца — махна той небрежно с чашата. — Два, може би три.

— Сигурен ли си?

Той млъкна и се загледа в мен. Стори ми се, че надвисвам на косъм над дълбока и мрачна пропаст. Нещо дребно, светло се откъсна от блясъка над мен и потъна надолу в чернотата, която бавно го погълна. Барът, масите, хората и всичко наоколо се стопи и изчезна; останахме само Улрич и аз, с увиснали помежду ни думи. Не усещах твърда земя под краката си, нямаше нищо и над мен, нито въздух, просто нищо. Празнота. Чух далечен вой, а в съзнанието ми като на кинематографична лента потекоха бързо мяркащи се образи и спомени.

Улрич, застанал на верандата, поставил пръст на бузата на Флорънс Агиляр, едно нежно, доверчиво момиче с белязано лице. В последните й мигове вероятно е осъзнала какво бе сторил той, до какво я бе довел.

Улрич в „Кафе дьо Монд“ с онази вратовръзка…

„Наричам я метафизична вратовръзка. Моята връзка тип Джордж Хърбърт…“

Един куплет от Роли, от поемата „Поклонение на мъченика“; която Улрич толкова обича да цитира.

„Балсам за тялото, кръвта ще бъде Не ще ни бъде позволено друго…“

Второто телефонно обаждане в хотела, когато Пътника не бе разрешил да се задават въпроси; същото, на което бе присъствал и самият Улрич.

Разговорът с Улрич в онова заведение „При Ева“ — за серийните убийци.

„Те нямат визия. Не могат да излязат от дребнотата на онова, което вършат. Нямат целенасоченост… Липсва им мащабност…“

Улрич и неговите хора прибират бележките на Рейчъл.

„Птицо, понякога ужасно се раздвоявам между желанието да те държа напълно информиран за всичко и да не ти казвам нищо, ама нищичко!“

Ченгетата, които хвърлиха плика с поничките, подаден им от Улрич, в съседната кофа за боклук.

„Ти май я чукаш, а, Птицо?“

Онази мисъл: Не можеш да блъфираш човек, който не ти обръща внимание.

Фигура в нюйоркски бар, пръстите й прелистват издание на „Пенгуин“, томче с работата на метафизичните поети, дирят стиховете на Дън.

„От ешафода мъртвите не докосвай. Анатомията тях не ще ги…“

Особен усет към метафизичното, патологична нагласа към тези поети… Ето, с това се отличаваше Пътника. Което се бе опитала да налучка и Рейчъл само преди броени дни; което обединяваше произведенията на поетите, наредени по лавиците в апартамента на Улрич в Ийст Вилидж. Помнех ги добре от онази нощ, когато ме заведе да преспя у тях. Нощта, през която уби съпругата и дъщеря ми.

— Птицо, ти добре ли си? — зениците му се бяха свили и превърнали в топчици, същински черни дупчици, които сякаш изсмукваха светлината от помещението.