Читать «Всяко мъртво нещо» онлайн - страница 27
Джон Коннолли
— Видя ли го? — пита Улрич.
— Кой е този?
— Най-малкият син на дъртата. Те Жан, му вика тя. Жан Пти — малкия Жан. Доста е бавен в мисленето, но пък й е верен пазач. Всъщност всичките й деца са такива.
— Всичките ли?
— Ами в къщата има общо шест души. Старата, синът и, три деца от брака на втория й син — той е починал със съпругата си в катастрофа миналата година — и една от дъщерите. Освен това има още петима синове и три дъщери и всички те живеят не по-далече от пет мили оттук. Пък и местните хора също се грижат за нея. Тя тук е нещо като матриарх. Голяма магия.
Поглеждам го да разбера дали в думите си влага ирония. Не. Напълно е сериозен.
Излизаме от горичката и пристигаме на разчистено място — полянка пред дълга, едноетажна къща, издигната над земята на къси колони от обелени дънери. Изглежда стара, но построена с мерак и любов; дебелите стволове са подбрани грижливо — еднакви по дебелина, без чепове, пасващи отлично в подреждането. Дървените плочи на покрива също говорят за майсторска ръка. Те са здрави, много стабилно сложени; тук-там се вижда някоя по-тъмна — това е поредната сменена. Вратата е отворена, има мрежа против насекомите; столове и детски играчки колкото искате — на чардака, който минава по дължината на фасадата и завива някъде отзад. Именно оттам долитат детски гласове и пляскане на вода.
Тънката рамка с мрежата се открехва и пред нас пристъпва дребно, стройно момиче, не — жена на тридесетина години с деликатни черти и буйна, тъмна коса, вързана на конска опашка отзад. Кожата й е с цвят на светло кафе. Но когато излизаме от колата и приближаваме, забелязвам, че фината отдалеч кожа е белязана с типичните за едра шарка дупчици. Изглежда, познава Улрич, защото когато тръгвам напред, мигом отстъпва и задържа вратата, за да мога да вляза. Обръщам се, но Улрич не ме следва. Питам:
— Няма ли да влезеш?
— Изобщо не съм те водил тук, в случай че някой се интересува. При това не желая да я виждам — мен все едно ме няма — отвръща ми той.
Сяда на стол на чардака и вдига крака на парапета, загледан във водната повърхност, която играе под сетните слънчеви лъчи.
Вътре е малко тъмно, дървото изглежда черно на цвят, въздухът е хладен, приятен. От двете си страни виждам врати, които, изглежда, водят към спални; пред мен отсреща е официално подредена всекидневна или гостна със стари, очевидно ръчно дялани мебели. Те са прости на вид, но майсторската им направа веднага си личи. Древно на вид радио свири Шопен; овехтялата скала е осветена и успявам да разчета имена на далечни географски райони и места. Шопеновото ноктюрно звучи силно, то се носи навред и стига и до най-крайната спалня. Където ме чака старицата.
Тя е сляпа. Зениците й са бели, лицето — едро, кръгло като луна; гънки тлъстина една върху друга се стелят по гушата. Виждам ръцете й през прозрачната материя на роклята — те са по-дебели от моите. Отеклите й крака са като дънери на по-малки дървета и завършват с удивително фини, бих казал дори изящни пръсти. Седи, подпряна на цяла планина възглавници около нея, на гигантско легло в стая, осветена от петромаксов ветроупорен фенер. Пердетата са спуснати. По груба преценка тежи най-малко сто и двайсет кила, ако не и повече.