Читать «Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг» онлайн - страница 6

— Не се бой, Тед. Помниш ли, когато те учих да ловиш риба? Бяхме на палатка на острова и ти спа в моя спален чувал, защото имаше кошмари и се напишка в твоя? Помниш ли какво ти казах тогава? Добре е, ако се напикаеш, защото това ще държи мечките настрана. Няма нищо лошо в това да си малко изплашен.

Татко се приземява върху меко легло, оправено от някого, който няма да спи там. Това не е неговата стая. Тед седи до него и старият мъж заравя нос в косата на сина си.

— Спомняш ли си, Тед? Палатката на острова?

— Не си бил на палатка с мен, татко. Ходихте с Ноа — прошепва синът.

Татко вдига глава и го зяпва.

— Кой е Ноа?

Тед го погалва нежно по бузата.

— Ноа, татко. Синът ми. Спа на палатка с него. Аз не обичам да ловя риба.

— Напротив! Аз те научих! Научих те… не те ли научих?

— Нямаше време да ме научиш, татко. Вечно работеше. Но научи Ноа, научи го на всичко. Той обича математика, също като теб.

Татко прокарва пръсти по завивките, после започва да търси нещо в джобовете си, все по-трескаво. Щом вижда, че очите на момчето му са се насълзили, той отмества поглед към ъгъла на стаята и стиска юмруците си, за да ги накара да спрат да треперят. Кокалчетата му побеляват и татко измърморва ядосано:

— Ами училището, Тед? Кажи ми как върви в училище!

* * *

Едно момче и дядо му седят на пейка в мозъка на дядото.

— Много хубав мозък, дядо — казва Ноа окуражително, защото баба все казваше, че когато дядо се умълчи, човек трябва просто да му направи комплимент, за да му върне доброто настроение.

— Много мило, че го казваш — усмихва се дядо и избърсва очи с опакото на ръката си.

— Но е малко разхвърляно — ухилва се момчето.

— Когато баба ти умря, тук дълго време валя дъжд. След това така и не успях да подредя.

Ноа забелязва, че пръстта под пейката се е разкаляла, но парчетата стъкло и ключовете още са там. Отвъд площада се вижда езерото. По повърхността му има малки вълни, спомени от вече отминали лодки. Ноа почти може да види зелената палатка на острова; спомня си мъглата, която подобно на хладен чаршаф нежно прегръщаше дърветата на разсъмване, когато двамата с дядо се будеха. Когато го беше страх да заспи, дядо му вадеше една връвчица и връзваше единия край около своята ръка, а другия — около ръката на Ноа, и му обещаваше, че ако сънува кошмари, трябва само да дръпне канапа и дядо веднага ще се събуди и ще го издърпа на сигурно. Както се издърпва лодка към пристан. И дядо спазваше обещанието си. Всеки път.

Ноа е провесил крака от ръба на пейката. Драконът е заспал до фонтана по средата на площада. От другата страна на брега има малка групичка високи сгради, заобиколени от останките на други къщи, които, изглежда, са се срутили съвсем скоро. Фасадите на последните останали сгради са покрити с мигащи неонови лампи, сякаш сложени там от някого, който или много е бързал, или е изпитвал наистина грандиозна нужда да се изака. Ноа осъзнава, че примигващите през мъглата светлини образуват букви. „Важно!“ пише на една от постройките. „Помнѝ!“ пише на друга. Но на най-високата от всички, тази, която се намира най-близо до брега, пише „Ноа“.