Читать «Времето» онлайн - страница 2

— „Имаш ли още време?!“

— „Е, щом не е за Петър и мъжа ми, тогава е заради сестра ми. Знам, че и обещах да помогна за онова нейно интервю по английски. Е, в началото си помислих, защо ли трябва да помагам след като на мене навремето не ми помогна никой за работата ми в оня туристически комплекс, но после ме загриза съвестта — каква сестра съм! Та си казах сега ще си полегна, ще поспя малко, а после ще седна, за да разработя въпросите, за да и помогна за новата и работа. Е, позаспала съм доста дълбоко, дори посънувах малко. Помня, че сънувах много врати, които се отваряха и затваряха по някакви свои закони. Приличаха на многоглаво праисторическо чудовище, което те гони и иска да те захапе. Ту се отдалечавах, ту почти ме настигаха. Бягах и после внезапно всичко свърши и потънах в едно пространство, което нямаше форма, цвят, мирис. Не зная какво е било, но се чуствах приятно, топло, блажено и съм забравила колко е часът и…“

— „Имаш ли още време?!“

— „А, не се отнася за тях тримата. О, значи виновната съм аз. Знам, че имах проекти да спра да пуша и да пия по още едно след вечеря. Не, че съм забравила, но си помислих, че мога да го направя от утре. Нищо няма да се промени. В крайна сметка се отнася за моето здраве, за моят живот. След като имам време да го направя днес, защо да нямам и времето да го направя и утре! Толкова е просто — намираш сам времето, когато трябва да направиш нещо, зависи от тебе да погледнеш часовника, зависи от тебе да прецениш, че имаш още време, за да… за да живееш, за да съществуваш. Понякога си мисля, че Времето прилича на Свети Петър — знаеш кой, нали?! Оня старец с ключовете и дебелата книга, който те чака на вратата, за да отреди дали да отидеш в рая или в ада. Не зная защо, но когато си мисля такива неща ме хваща и малко страх. Страх ме е, че имах достатъчно време, за да направя много неща, да изпълня поети обещания, да намина да видя болен приятел. После винаги си казвах, че имам още време, че другите остаряват по-бързо от мене, че техните часовници явно избързват, защото не разбирам как все се оплакват, че нямат време! Мисля, че винаги съм знаела какво е времето, та нали сме в двайсти век, да не сме в средновековието да вярваме в разни дупки в пространството, във вещици, които правят магии и…“

Внезапно, докато съм водила този монолог пръстите ми като отделна част от тялото ми достигнаха най-после мечтаният ключ за осветлението и блесна светлина, която ме заслепи и трябваше да затворя очи, за да не ослепея. И тогава Го видях (боже, как го виждах след като бях със здраво стиснати клепачи) — старец с брада, с грозно изкривени артритни пръсти, облечен в нещо като расо, стиснал дебела книга и седнал на любимото ми кресло. Беше вперил поглед в очите ми все едно, че забиваше в тях гвоздеи. Около него странни, светещи кръгове се вътряха в различни посоки. Кръгове?! Толкова много приличаха на циферблати на часовник. Полека като мътни потоци усетих, че по страните ми текват сълзи — от страх, от изненада, от болка. Усещах и ударите на сърцето си, които ме разтърсваха цялата и за втори път си помислих, че ще умра от страх.