Читать «Врабчетата на стрина Дойна» онлайн - страница 4

На един завой я настигна голям камион. А какъв беше чуден товарът му! Все младежи, момчета и момичета. Обгорели от слънцето, разсъблечени по къси панталонки, един до друг, те пееха високо и тяхната песен трептеше бодра и хвърката. Камионът отмина стрина Дойна, а после спря и я възчака. Предната вратичка, дето стоеше шофьорът, се отвори. Подаде се една руса глава на младеж и извика:

— Стринко, за къде?

Стрина Дойна, развълнувана, приближи. Момък като нейния Станчо!

— Към бригадите. Моите врабчета са там. Отивам да ги видя.

— Коя бригада са?

— Е, тук на тая книжка пише — извади тя една хартийка от пазухата си.

— Знам — каза момъкът със сериозен вид. После поговори нещо с шофьора и слезе.

— Качи се на моето място, стрино. Аз ще отида отзад при другарите.

— Аз пешком ще си вървя, синко. По-добре ми е. Ще ми стане лошо от миризмата.

— Качи се, качи се — настоя младежът. — Право при твоите врабчета ще те заведем. Стрина Дойна помисли.

— Не, синко, вървете си. Да не би нещо да ви преча.

— Качи се, качи се Стрино. Свали си товара. Дай тука букета и се качи. Няма да ни пречиш.

Стрина Дойна седна при шофьора и колата се понесе по дългия път. Младежите отзад пееха. Шофьорът мълчаливо въртеше кормилото, а стрина Дойна, впила очи през прашното прозорче на машината, гледаше как белият път се навиваше зад нея като платно и щастливите мисли пак зацъфтяха в главата й. Умората й мина, душата й се успокои. Дълго вървяха така, после спряха в някакво село и дълго стояха там. Стрина Дойна оставиха самичка в колата, а всички отидоха някъде и се върнаха привечер, когато слънцето се спускаше над далечните планински върхове. Вече се здрачи, когато тръгнаха пак. Стрина Дойна не ги попита къде бяха и защо се бавиха. Тя имаше вече дружинка и знаеше, че вечерта ще бъде при врабчетата.

Те нагазиха вече в тъмното. Светлините на фаровете осветяваха пътя, но наоколо не се виждаше нищо. Стрина Дойна напрягаше поглед и не можеше да познае в гора ли е, в планина ли, в поле ли са. От време на време почнаха да се мяркат и да изчезват големи огньове. Те бързо се явяваха и изчезваха. Едни, два, три. „В село ли сме, в град ли сме“ — мисли стрина Дойна, но не пита. Някъде се чуваха викове, огньовете зачестиха и най-после колата спря. През прашното стъкло на колата стрина Дойна видя голям огън, който разпръскваше тъмнината наоколо, а от нея изскачаха хора. Чу се бодър вик. Някой попита нещо.

— Тук! Да, тук! — отговориха отведнаж няколко бодри младежки гласове.

Вратата на колата се отвори. Показа се младежът, който беше поканил стрина Дойна да се качи, и каза весело:

— Пристигнахме, стринко. При тоя огън ще намериш твоите врабчета.

Стрина Дойна слезе развълнувана с букета в ръка. Подадоха й торбата. Младежът я поведе към огъня.

— Кого търсиш, майко? — запита я някой.

— Моите врабчета, синко. Дали ще са тука?

— Имената им?

— Големият е Станчо. Станчо Иванов. И малкият е с него. Врабченцата ми.

Мракът зад огъня срещу нея се вдигна и оттам изскочи едър млад мъж, с едвам поболи черни мустаци.