Читать «Врабчетата на стрина Дойна» онлайн - страница 3

Стрина Дойна много пъшка и много се мъчи, докато влезе през малката врата на рейса с Марийкиния букет в ръка.

— И ако и твоите врабчета са като тебе, радвам се, че не са тук. Ще ми смажете колата — говореше шофьорът, като й помагаше да се набута вътре.

Тя за пръв път се возеше на автомобил и не й хареса. При всеки завой, при всяко по-силно заклащане тя викаше уплашено и се хващаше здраво за тясното столче, върху което едвам се е хванала тежката й снага. Пътниците се смееха и я закачаха.

Като слезе в Сивулци, тя се почувства щастлива.

— На такова чудо не се качвам, ако ще би не знам какво да е — каза тя към пътниците, като затвориха вратичката зад нея. — Вмириса ми се душата на бензин.

В Сивулци други пътници не слязоха. Стрина Дойна се намери сама. Селото беше като пусто. Хората си бяха по работа. Някъде гърмеше вършачка. Слънцето печеше силно. Стрина Дойна се отби в кръчмата, пред която я свалиха. Беше огладняла. Тя седна до една малка масичка, извади хляб и сирене от торбата си и хапна.

— Откъде сте? — запита я червендалестият ханджия, който шеташе около тезгяха бос и с разкопчана, нечиста риза.

— От Развигорово.

— Дотук ли?

— До бригадите. Имам две врабчета там, отивам да си ги видя.

— С какво ще отидеш дотам?

— По крака.

— Дълго е. Има път да биеш.

— Тръгнала съм, ще вървя. Казаха ми, че камиони минават оттук.

— Минават, но не спират. Препълнени са.

— Не ги обичам. Рейсът ми умириса душата. И лошо ми стана. Главата ми се замая, слязох като метилява овца. Пешком ще вървя, па кога стигна.

И прибра си стрина Дойна останалия хлебец в торбата. Качи товара на гърба си. Превърза обущата на колана си, взема букета и тръгна.

Пътят върви покрай буйна река, която хвърляше хлад. Гъстите елшаци покрай нея постилаха със сенките си половината път. Това беше хубаво, защото слънцето беше се издигнало и жегата беше голяма.

Стрина Дойна вървеше леко. Пътят беше потънал в прах и босите й крака стъпяха по-леко. Хубави мисли пълнеха главата й, хубави чувства бликаха в душата й. Из горичките наоколо гукаха гълъби, реката весело шумеше. Стрина Дойна се усмихваше щастлива на подвига си, на голямото си желание час по-скоро да види децата си. Селският път я изведе на друго шосе. То се бялна пред нея, нагряно от слънцето, и свиваше над гористите баири, за да се завре в планината. Тя пое по това шосе. Настигнаха я и я заминаваха тежки камиони, натоварени с дълги дървета. На тях лежаха полуголи, напечени от слънцето млади хора. Облаци прах се вдигаха след тия луди коли и стрина Дойна се спираше, за да я отминат. Прахът беше тежък и падаше бавно. Никакъв ветрец не излизаше, за да го отпъди. Пешаци никъде нямаше. Само тя едничка вървеше по широкия бял път и беше хубаво, че е самичка, че носи толкова топли чувства.

„Както и да е, ще стигна. Ако е далече, ще почина тук, ще почина там, ще преспя тук, ще преспя там и ще стигна“ — мислеше си с радост тя.