Читать «Войната е обявена» онлайн

Уилям Сароян

Войната е обявена

На трети септември 1939 година в бръснарницата на Морага авеню, където се подстригвах, се втурна едно момче, което се казваше Джон.

— В Европа е обявена война — извика то.

Господин Тагалавия изпусна косата ми от едната си ръка и ножицата от другата.

— Да се махаш оттук! — рече той. — И по-рано съм ти казвал.

— Как се казваш? — попитах аз хлапака.

— Джон — отвърна той.

— Колко си годишен?

— Единайсет.

— Да се махаш оттук! — повтори Тагалавия.

Имах чувството, че Тагалавия говори на Джон, но всъщност не беше тъй. Не говореше и на себе си. На мен говореше.

Джон бе излязъл от дюкяна.

Бръснарят си развърза престилката и я захвърли настрани.

— Кой да се маха? — попитах аз.

— Ти — отвърна Тагалавия.

— Защо?

— Искам бръснарницата ми да е порядъчна.

— Но аз съм порядъчен човек.

— А говориш с онова глупаво момче — рече бръснарят. — Не желая хора като теб да ми влизат в бръснарницата.

— Той няма вид на глупак — рекох аз.

— Глупак, загубено момче — рече бръснарят. — И не желая в бръснарницата ми да идват глупаци.

— Може би беше малко глупаво от моя страна да питам момчето как се казва — отговорих. — Съжалявам. Как да ви кажа — аз съм писател и винаги питам хората за нещо. Извинявайте. И ми довършете моля подстригването.

— Не — рече бръснарят. — И толкоз.

Станах от стола и си огледах главата. Косата ми беше подстригана едва наполовина. С тази външност главата ми нямаше точно този вид, който трябваше да има, но все пак можех спокойно да мина три-четири пресечки, докато намеря някой нормален бръснар да ми довърши подстригването. Сложих си вратовръзката и сакото.

— Извинете, колко ви дължа?

— Нищо — рече бръснарят. — Не ща пари от хора като теб. Нито аз, нито семейството ми умираме от глад. Тъй че от глупаци пари не взимам.

— Съжалявам — повторих аз, — но смятам, че все нещо ви дължа. Трийсет и пет цента достатъчно ли е?

— Нито пени! — отсече бръснарят. — И ако обичаш, махай се оттук. Халал да ти е това подстригване. Аз давам на хората. А не взимам от тях. Мъж съм, а не глупак.

Предполага се, че при това положение трябваше да напусна бръснарницата, но бях почти сигурен, че това, което всъщност искаше, бе да се наприказва.

Имам предимството, че разбирам хората и това у мен надхвърля средното ниво, а понякога е дори загадъчно. Долавям неща, които други хора по една или друга причина са неспособни да усетят.

(Понякога това, което долавям, е лошо и ме вкарва в неприятности, но обикновено успявам да се измъкна от тях. Любезна дума. Дружелюбен тон. Практично отношение към такива неща. Всички ние сме братя. Един край ни чака — в земята. Нека се обичаме един друг и не си създаваме ядове.)

В случая усетих, че бръснарят си има грижи или е наплашен; че му се иска да говори и да бъде изслушан; че всъщност, освен ако греша в предположението си, той има да каже нещо на света. И хиляди мили да пропътува, едва ли би могъл да намери човек да го изслуша с такава готовност и да го предаде на света.

— Една цигара? — поканих го аз.

— Нищо не искам — отвърна бръснарят.

— Да ви помогна ли за кърпите?