Читать «Военният комисар» онлайн

Варлам Шаламов

Военният комисар

Операцията по извличане на чуждо тяло от хранопровода беше вписана в операционния дневник от Валентин Николаевич Траут, единия от тримата хирурзи, извършили извличането. Главният не беше Траут, а Анна Сергеевна Новикова, ученичка на Воячек, столичен оториноларинголог, южна красавица, която никога не е била затворничка за разлика от двамата й асистенти — Траут и Лунин. Именно защото главната беше Новикова, операцията беше извършена два дни след последния възможен срок. В продължение на четирийсет и осем часа блестящата ученичка на Воячек беше заливана с вода, свестявана с нишадър, подложена на промивка на стомаха и червата, напомпвана със силен чай. След две денонощия пръстите на Анна Сергеевна престанаха да треперят и операцията започна. Новикова беше запойна алкохоличка и наркоманка, която в махмурлука си изливаше всички флакони в една тъмна чаша-паница и сърбаше тази помия, за да се напие отново и да заспи. В такива случаи нямаше нужда от много помия. Сега Новикова беше по престилка и с маска, подвикваше на асистентите, подаваше къси команди — устата й беше изплакната, промита, и само понякога до асистентите долиташе мирис на прегоряло. Операционната сестра раздвижваше ноздри, вдишваше тази неуместна миризма на прегоряло, едвам-едвам се усмихваше зад маската и бързо сваляше усмивката от лицето си. Асистентите не се усмихваха и не мислеха за прегарялото. Операцията изискваше внимание. Траут беше правил такива операции, но рядко, а на Лунин му беше за първи път. За Новикова пък това беше повод да покаже особената си класа, златните си ръце, най-високата си квалификация.

Пациентът не разбираше защо операцията се отлага за цяло денонощие, а после и за още едно денонощие, но си мълчеше — тук не беше място за командване. Пациентът живееше при началника на болницата — беше му казано, че ще го повикат. Отначало се знаеше, че операцията ще я извърши Траут, после мина още един ден и казаха: утре ще бъде и няма да е Траут, а Новикова. За пациента всичко това беше мъчително, но той беше военен, при това неотдавна се беше завърнал от фронта — той се взе в ръце. Болният имаше висок чин, пагони на полковник, той беше районният военен комисар на един от осемте окръга на Колима.

Към края на войната лейтенант Кононов командваше полк, не искаше да се разделя с армията, но за мирно време се изискваха други знания. На всички, които минаваха преатестиране, им предлагаха да продължат службата си в армията със същия чин, но във войските на Министерството на вътрешните работи, които се използваха за лагерна охрана. През 1946 цялата лагерна охрана беше предадена на кадровите части, не на ВОХР, а на кадровиците с нашивки, с ордени. На всички се пазеше предишния чин, полярната дажба, заплатата, отпуската, всичките полярни привилегии на Далстрой. Кононов, който имаше жена и дъщеря, бързо се ориентира и вече в Магадан се заинати, и не отиде на лагерна работа. Изпрати на континента жената и дъщерята, а той беше назначен на длъжността районен военен комисар. „Стопанството“ му беше разхвърляно на стотици километри по шосето — на по десет километра отстрани живееха хора, които районният военен комисар трябваше да води на отчет. Кононов бързо разбра, че тук да викаш някого при себе си е загуба на време за повиканите. Една седмица им трябваше, за да стигнат до селището, в което живееше военкома. И още една седмица, за да се върнат обратно. Затова целият отчет и кореспонденцията вървяха само при удобен случай, а веднъж в месеца или по-често самият Кононов с кола обикаляше района си. С работата си се справяше, но чакаше не да го повишат, а да „свърши“ севера — да го преместят, просто да излезе запас, като забрави за пагоните си на полковник. Всичко това, взето заедно — северът, неуреденият бит, доведоха дотам, че Кононов малко по малко започна да пие. Точно затова той не можеше да обясни как в хранопровода му се е озовала някаква голяма на пипане кост, затиснала дишането му — той говореше шепнешком, но дори и това му беше трудно.