Читать «Водни ски» онлайн - страница 2

Ето, това например значи простата, велика фраза: „Колелото на историята“.

Виж ти (професор Монов почти се усмихна), човек наистина трябва да е безкрайно упорит — тъкмо по селски, — за да изчака нещата да дойдат на себе си. Е, ако не самият той, децата му ще тръгнат както трябва още от началото. Малкият например вече говори френски свободно, а толкоз далечният (едва ли не „забранен за пейзани“) свят на прочутите клавирни пасажи шумно и естествено всяка делнична сутрин си обитава дома му.

Ето кака му — там на мостика, — истински еталон на своето време. Два езика, шофьорска книжка от раз, едва ли не шампионка по днешните танци — на деветнайсет години. В събота ще спи на вилата на приятелката си (дъщеря на министър) — нищо против. Рокля за премиерата на бащата на другата си приятелка (знаменита артистична особа) — (разбира се. Екскурзия до Париж с група приятели от комсомола — защо пък не? Това е. Така е. Тъй трябва да бъде. И вече може. Ще бъде. Костадин Монов е зад гърба на децата си. Светът най-сетне бе стъпил на здравите си крака.

Какъв ден! (Малкият с майка си бе отишъл до града за плавници.) Да го запомни човек със слънцето и златния пясък в краката си. С цвета на привидно еднообразните, а безкрайно богати нюанси море и небе пред очите ти. И с онзи тих, дълбочинен самоотчет, на който петдесетгодишните държат май повече, отколкото на всичко останало.

Един скутер се плъзгаше пред пенестата си диря, навирил нос в синевата. На въжето зад него се вееше дълга коса, която Костадин Монов не можеше да сбърка. Стана от стола и изпита остро вълнение. Дъщеря му беше на ските, разбира се. Играеше си, описвайки плавни есове.

Професорът вървеше по мостика и изпиваше красивата гледка с очи. Вълнението му доби една трогателна мекота, от която в дълбочината си то заприлича на нежна мъка.

Скутерът мина край носа на мостика, момичето се пусна от въжето и инерцията го докара до кея. Оттук видя баща си и му махна възбудено.

— Ела, ела!

Той се засмя и поклати глава. Но чаровницата се освободи от ските и след минута го теглеше за ръката.

— Много е лесно бе, татко! Много е просто!

Той се разсмя. Всъщност никога не й беше обяснил как и сам иска да можеше да покрива идеалната й представа за него. Как реалният му живот мина дълбоко, дълбоко — там, в бездната на тъмносиньото. Подобно тъжните, едрите, с нещо винаги тайнствени (риби, които не са пригодени за сребърно-слънчевата повърхност.

— Слушай, татко… Виж онзи сега, виж!

Скутерът пердашеше колкото може, зад него огромна и бяла буква „ве“. Зад нея — здрав възрастен мъж, върху ските.