Читать «Водни ски» онлайн

Дончо Цончев

Водни ски

Ако за жив и здрав човек на петдесет години може да се каже „целият му живот“, то целият живот на Костадин Монов бе минал в решаване на дребни материални задачи, докато големият, вечен и истински негов проблем всъщност беше морален. Разбира се, преди трийсет години той не можеше да мисли така — тогава трябваше да се бори с дебелите университетски учебници, тънките гозби на „менза академика“, бързия наем, бавните тропоски при бай Кольо (известен столичен шивач от тяхното село) и всичките непредвидени изкушения на огромния град. Някак ги побеждаваше и вървеше напред. До дипломата. До амбициозната работа. До аспирантурата, гарсониерата, Станка, децата. Сега можеше да мисли така — тук, край морето. Особено в този почивен дом, който бе още по-хубав от своите напети съседи в бяло, зелено и тишина. Сега и тук, тъкмо на петдесет и на своето положение, професор Монов можеше да мисли всичко — освободен дори от ония провинциални думички, прическа, нюанси по домашните терлици с неумело интензивни цветове.

Епични бяха битките с живите задачи, наистина. Ежемесечно нова литература по неговата развиваща се наука. Ежемесечни симпозиуми, противници и шахматно тънки борби — за напредък по милиметри. Ново жилище (дъщеря му беше вече студентка), кола, безкрайни ремонти по старата къща на село, за да добие и тя право на думата „вила“.

И май само нощите, май само редките мигове на истински спокойно съзерцание (като в момента) натрупваха същината му на човек — цяла изплетена от въпроси. Какво е вътре, вътре, в тази загадка човекът? Кое му пречи да бъде един в думите и в делата си? Ако наистина в кода на гена има и социално предопределение, кому тогава е нужна биологичната еволюция? Ако наистина разумът управлява света, защо тогава съществуват войните? Какво не му стигаше преди трийсет години на него — изпълнения с ентусиазъм, трептящ и изгарящ в идеите на времето си; а какво беше тогава предимството например на един Иван Хаджиев (негов състудент), който бе винаги в центъра на вниманието въпреки пълната си незаинтересованост от същността на науката, нещата наоколо и дълбокия смисъл на онова, което се решаваше в привидно скучните събрания?

Толкова красиво ярък антипод — този Иван Хаджиев, — личността му бе придружавала съзнанието на професора през целия дълъг път досега. И все чуваше по нещо за него. Някъде в киното бил. Нещо журналистика. Някаква далечна експедиция, за която се шумеше по вестниците. Беше го срещал и няколко пъти — същият като едно време. Лека, приятна пяна на повърхността на нещата. Остатък от миналото всъщност. Думички и фрази на чужди езици. Всяка дреха, всеки парцал на гърба му — мода и шик. Автор на популярна книга с три издания, огромни тиражи. (Всеки случай десет пъти по-големи тиражи, отколкото редките публикации на професора.) Пяна, наистина. Нищо по точно за Иванхаджиевия тип хора. Ветровете постепенно я издухват, повърхността на живота остава чиста и можеш да погледнеш най-сетне към дъното на този океан — човешката душа.

Втори ден професор Монов седеше на същия плетен стол под чадъра — в мига изпита най-чистото и дълбоко удоволствие от всичко около себе си. Вярно, един живот минава, докато нещата станат така, както трябва. Но нали това е най-важното: да станат. А и не е минал „цял живот“ до петдесет. Здрав е. Тука е. Слънцето пече, морето — тепсия. Това е най-хубавата станция на брега и мястото си в нея той сам е заслужил. Иванхаджиевци сега да варят миди и да си купуват касети е домати. Пълно е с бараки по скалите край морето и не са чак толкова лоши. Техен ред е сега край котлончето.