Читать «Влад Талтош (Убиец на свободна практика. Том 1)» онлайн - страница 345

Реших, че съм го получил. Задържах го там, закрепих го и изтеглих по връзката си към Глобуса, и силата потече през мен към формите, които бях създал, нишките се оформиха, завъртяха се и се заплетоха, докато повторят напълно картината, миризмата и вкуса, които държах в ума си.

Притеглих ги, плътно затворил очи, и разбрах, че съм попаднал някъде, защото червата ми се раздвижиха и ми прилоша. Усуках ги за последно, отворих очи — и да, бях там. Не изглеждаше и не миришеше точно както го помнех, но беше почти същото. Във всеки случай ме скриваше много добре.

Допусках, че в коридора ще има охрана, затова се постарах да запазя тишина. Случвало ли ви се е някога да чувствате, че сте готов всеки момент да повърнете и в същото време да трябва да пазите тишина? Но да не се занимаваме с това. Все едно, справих се. След малко рискувах да надникна през завесата. Видях, че един бодигард стои в коридора. Беше толкова нащрек, колкото можеше да е, когато не се случва нищо, което значи, че изобщо не беше нащрек. Дръпнах се бързо, без да ме види. Погледнах в другата посока, към задната врата, но не видях никого. Зад вратата сигурно имаше още един-двама, или при задния вход на самото жилище, но засега можех да ги пренебрегна.

Вслушах се внимателно и успях да различа гласа на Херт. Говореше безапелационно. Значи беше вътре. И беше добре защитен, разбира се. Изборът ми беше доста ограничен. Можех да се опитам да отстраня защитата му един по един. Тоест да измисля начин да кротна този, без да вдигам в тревога другите вътре, да скрия тялото и да изчакам някой да излезе да провери, след което да повторя упражнението. Изглеждаше привлекателно донякъде, но сериозно се съмнявах, че ще мога по този начин да премахна толкова много, без да вдигна шум. Пък и Херт можеше всеки момент да реши да изхвърчи навън, ако преценеше, че това е най-големият му шанс.

От друга страна, оставаше ми само още една възможност и тя беше глупава. Искам да кажа, наистина глупава. Единственият път, когато правиш нещо глупаво, е когато толкова си побеснял, че не можеш да мислиш ясно, очакваш, че все едно ще загинеш, преживял си много недели безсилие, натрупало се до точката, отвъд която искаш да се пръснеш, и решаваш, че може би ще отведеш няколко от тях със себе си, и общо взето вече просто не ти пука.

Реших, че моментът е идеален.

Проверих всичките си оръжия, след което извадих два тънки и изключително остри ножа за хвърляне. Задържах ръцете си на хълбоците, така че ножовете, макар и да не бяха скрити, да не се набиват на очи. Излязох в коридора.

Забеляза ме веднага и ме зяпна. Крачех право към него и доколкото си спомням, с усмивка на устните. Да, всъщност съм сигурен. Може би точно това го спря, но само ме гледаше. Пулсът ми вече се учестяваше. Продължавах да вървя към него — изчаквах или докато го приближа достатъчно, или докато той се задвижи. Сега, като си мисля за онези десет стъпки по коридора, предполагам, че щях да бъда посечен, ако се бях опитал да му налетя, но с това, че просто вървях към него, усмихнат, изглежда, го лиших от трезва преценка. Гледаше ме като хипнотизиран, замръзнал, докато не застанах точно пред него.