Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 172

— Как е възможно да мислиш, че съм имал друга цел, освен духовната? — попита Гордън. — Аз, който съм отраснал в сянката на Гластънбъри Тор, който съм отдал целия си живот на езотеричното познание, и то единствено заради светлината, която то носи на нашите души?

— Ползата може и да е била духовна — отвърна Юри, — но все пак е била полза, лична полза. И в това е твоето престъпление.

— Играеш си с търпението ми — каза Гордън. — Вероятно е по-добре да напуснеш стаята. Иначе няма да кажа нищо повече…

— Разкажи ни историята си — каза спокойно Аш. — Търпението ми се изчерпва.

Гордън млъкна и се вторачи в масата, повдигнал едната си вежда, сякаш да покаже, че не е длъжен да се съгласява с този ултиматум. Погледна студено към Аш.

— Но как направи връзката между всичко това и вещиците Мейфеър? — попита отново Роуан.

— Съзрях връзката веднага. И то заради каменните кръгове. Винаги съм знаел оригиналната история за Сузан, първата вещица Мейфеър от Шотландските планини, която призовала демон в каменния кръг. Бях чел и описанието на Петир ван Абел на този дух, който го е преследвал и измъчвал, като е показал мощ, по-голяма от тази на човека. Записките на Петир ван Абел бяха първото, което Аарън преведе от досието на вещиците Мейфеър. И, разбира се, той идваше именно при мен да се консултира за стария латински код. Аарън винаги се осланяше на помощта ми в онези дни.

— За негово нещастие — обади се Юри.

— Разбира се, аз се запитах дали този Лашър не е дух на същество от друг вид, което се опитва да се превъплъти? Това пасваше идеално на цялата мистерия! А и Аарън ми бе писал от Америка, че за семейство Мейфеър ще настъпи най-мрачният час, когато този дух се превъплъти и навлезе в нашия свят. Дали това бе душа на гигант, която искаше да изживее втория си живот? Най-сетне моите открития придобиха изключителна значимост. Трябваше да ги споделя. Трябваше да ги разкрия пред онези, на които вярвах.

— Но това не бяха Столов и Норган.

— Не! Бяха мои приятели, мои приятели от съвсем друг тип. Но вие ме обърквате. Столов и Норган тогава още не бяха замесени. Не. Нека продължа.

— Но тези ваши приятели са били от Таламаска — обади се Роуан.

— Няма да ви кажа нищо за тях, освен че бяха… бяха млади мъже, на които вярвах.

— И вие ги доведохте тук, в тази кула?

— Всъщност не — отвърна Стюарт. — Не съм чак такъв глупак. Показах им Теса, но на място, което бях избрал точно за тази цел — сред руините на абатството на Гластънбъри, на самото място, където бе открит скелетът на двуметровия гигант. Заведох я там от сантиментални подбуди — да застане над гроба на същество от нейния вид. Там позволих да й поднесат почитанията си онези, които избрах за помощници в своето дело. Те нямаха никаква представа, че нейният дом е на по-малко от една миля разстояние. Така и не узнаха това. Но се посветиха на целта с голям ентусиазъм. Предложиха да направят научни изследвания. Помогнаха ми да взема кръв от Теса, която изпратих в различни лаборатории за анализ. Тогава се сдобихме с първото сигурно доказателство, че тя не е човешко същество! Ензими, хромозоми, нищо не разбирам от това. Те обаче разбираха.