Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 55

В работата имаше много приятели, стари другари от колежа, не му липсваше и женско присъствие, когато пожелаеше. И когато дойде четирийсет и осмият му рожден ден, той осъзна, че все още има време за всичко. Чувстваше се млад и изглеждаше млад, както и останалите на тази възраст от неговото обкръжение. Все още имаше онези проклети лунички.

Жените все още му хвърляха око, това беше сигурно. Всъщност той откри, че е станал още по-привлекателен за тях.

Кой да предположи? Може би от мимолетната му връзка с Тереза, млада жена, която често срещаше по концерти, щеше да излезе нещо. Тя бе твърде млада, той го знаеше, ядосваше се на себе си за това, но после тя се обаждаше и казваше: „Майкъл, откога чакам да се обадиш! Ти наистина ме манипулираш!“. Каквото и да значеше това. И тогава излизаха на вечеря и после отиваха в нейния апартамент.

Но само голямата любов ли му липсваше? Нямаше ли и нещо друго? Една сутрин се събуди и в миг осъзна, че лятото, което е чакал всички тези години, никога няма да дойде. Отвратителната влага на това място се бе настанила в самия му костен мозък. Никога нямаше да има топли нощи с дъх на жасмин. Никога нямаше да има топъл ветрец откъм реката или залива. Но трябваше да се примири. В края на краищата сега това беше неговият град. Как би могъл някога да си иде у дома?

И все пак от време на време му се струваше, че Сан Франциско вече не е боядисан в богатите багри на охрата и римското червено; бе заприличал на бозава сепия и мътното сияние на вечно сивото небе постоянно угнетяваше духа му.

Дори красивите къщи, които реставрираше, му изглеждаха като сценични декори, лишени от истинска традиция, просто луксозни капани за минало, което никога не е съществувало, за да се създаде чувство на стабилност у хора, които живееха ден за ден и се страхуваха от смъртта до степен на истерия.

О, но той беше късметлия, и го знаеше. Бе имал и добри времена и още по-добри щяха да дойдат.

И така, това беше животът на Майкъл, живот, който на практика сега бе приключил, защото той се удави на първи май и се върна обладан, обсебен, скитащ безкрай между живота и смъртта, неспособен да свали черните ръкавици, изпълнен със страх от онова, което може да види — огромен порой от безсмислени образи — и долавящ силни емоционални впечатления дори от онези, които не докосваше.

Цели три месеца и половина бяха минали от онзи ужасен ден. Тереза си бе отишла. Приятелите му си бяха отишли. И сега той бе затворник в къщата на Либърти стрийт.

Беше сменил номера на телефона си. Не отговаряше на планините писма. Леля Вив излизаше от задната врата, за да купи малкото неща за домакинството, които нямаше как да бъдат изпратени по пощата.

Със сладък, учтив глас тя отклоняваше малкото обаждания. „Не, Майкъл вече не е тук.“

Той се смееше всеки път, щом чуеше това. Защото то беше истина. Вестниците пишеха, че е „изчезнал“. Това също го караше да се смее. На всеки десетина дни се обаждаше на Стейси и Джим, само да им каже, че е жив, после затваряше. Не можеше да ги обвини, ако вече не се интересуваха.