Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 48

Разкази около големи огньове и прочутите стачки на трамвайните работници, товарачите на памук, които стоварваха балите в трюмовете на корабите с огромни метални витла, и пееха, докато работеха в дните преди да се появят пресите за памук.

В ретроспекция този свят изглеждаше невероятен. В Калифорния всичко беше някак стерилно. Едни и същи дрехи, едни и същи коли, едни и същи каузи. Може би Майкъл изобщо не принадлежеше на това място. Може би никога не му бе принадлежал. И все пак той не принадлежеше и на мястото от миналото. А и защо ли, не го бе виждал от години…

Щеше му се да бе обръщал повече внимание на онези хора. Но беше толкова изплашен. Искаше му се да може да поговори с баща си сега, да седне с него и всичките откачени пожарникари пред пожарната на Вашингтон авеню.

Наистина ли онези дъбове бяха толкова големи? Наистина ли образуваха истински тунел над улицата, който стигаше чак до реката?

Помнеше цвета на сумрака, докато се прибираше у дома късно след тренировката по футбол, по улица „Благовещение“. Колко красива беше оранжевата лантана, която напираше през железните огради. О, беше ли небето толкова сияйно като онова небе, в което розовото преливаше във виолетово и накрая в златно над покривите на грубите постройки. Не можеше да има толкова нереално място.

И Гардън Дистрикт, о, Гардън Дистрикт. Спомените му за него бяха толкова безплътни, сякаш не бяха реални.

Понякога той сънуваше това място — топъл, сияещ рай, където да се разхожда сред великолепието, заобиколен от вечно цъфтящи цветя и потрепващи зелени листа. А когато се събудеше, си мислеше, да, бях там, вървях по Първа улица. Бях у дома. Но не бе възможно онова място да е било точно такова, не беше възможно. Той искаше да види всичко отново.

Някои определени къщи му се явяваха отново — огромната несиметрична къща на Колизеум и Трета, боядисана в чисто бяло чак до металната ограда. И къщата с двете крила, която обичаше най-много, с четирите колони, и дълги странични веранди, с високите комини близнаци.

Помнеше дори хората, които бе мяркал при редовните си разходки — старци в крепонови раирани костюми и сламени шапки, жени с тръстикови кошници, черни бавачки с колосани сини памучни униформи, бутащи бебешки колички. И онзи мъж, онзи странен, безукорно облечен мъж, когото виждаше често на Първа улица в онази градина с избуялата зеленина.

Искаше да се върне, за да сравни спомените си с реалността. Искаше да види малката къща на улица „Благовещение“, в която бе отраснал. Искаше да види „Свети Алфонс“, където като десетгодишен помагаше при олтара. И „Света Богородица“ от другата страна на улицата с нейните готически арки и дървени светци, където също бе помагал на свещеника в отслужване на месата. Наистина ли изографисаният таван на „Свети Алфонс“ бе толкова красив?

Понякога, когато се унасяше в сън, успяваше да си се представи в онази църква на Бъдни вечер, по време на приготовленията за Среднощната меса. Свещите сияеха от олтара. Можеше да чуе радостния химн: „Елате всички вярващи“. Бъдни вечер, дъждът шиба вратите, а после у дома, малкото дръвче сияе в зелено в ъгъла и газеникът свети от своята скара. Колко красиви бяха онези малки сини пламъчета. Колко красиво бе малкото дърво, с неговите светлинки, които олицетворяваха Светлината на Света, и украсата му, която означаваше даровете на влъхвите, неговите ароматни зелени клонки, които пък бяха обещание за лятото, което щеше да дойде, колкото и да бе студена зимата.