Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 47

В родното си място той може и да беше оставил град, пълен с тесногръди хора, но бе оставил и град, пълен с индивидуалности. Още можеше да чуе старците от Айриш Ченъл с техните безкрайни истории, дядо си, който му разказваше как като дете се е промъкнал в Германската църва само за да чуе как звучи немския латински. И как по времето на баба Гелфанд Къри — единствената германска предтеча в целия род — кръщавали бебетата в „Света Богородица“, за да я направят щастлива, и после ги завличали в „Свети Алфонс“, за да ги кръстят отново както си му е редът, в ирландска църква, а един и същ свещеник търпеливо отслужвал и двете церемонии.

А какви особняци бяха чичовците му, онези стари мъже, които се бяха споминали един след друг, докато той растеше. Още чуваше как разказват, че са преплували Мисисипи от единия до другия бряг (нещо, което никой не бе правил по времето на Майкъл) и как наводнявали складовете на пияна глава или как връзвали големи лопати за педалите на велосипедите си, за да се опитат да ги накарат да вървят и по вода.

Изглежда всичко е било приказка. Лятната нощ се изпълваше с разкази за братовчеда Джими Джо Къри от Алфир, който станал такъв религиозен фанатик, че трябвало да го държат вързан за един стълб цял ден, и за чичо Тимъти, който полудял от линотипното мастило, започнал да тъпче вестници във всяка пукнатина около вратите и прозорците и по цял ден изрязвал хиляди книжни кукли.

Ами леля Лилия, която на младини била влюбена в някакво индианче и чак когато остаряла и се съсухрила, разбрала, че една нощ братята й са го пребили и прогонили от Айриш Ченъл. Проклети да са. През целия си дълъг живот тя бе страдала за това момче. Беше преобърнала масата на вечеря от гняв, когато й разказали.

Дори някои от монахините имаха доста невероятни истории за разказване — старите като сестра Бриджит Мари, която заместваше за две седмици, когато Майкъл беше в осми клас, истинска сладка малка старица, която все още говореше на ирландски диалект. Не им преподаваше нищо. Просто им разказваше истории за ирландски призраци и за вещици — представяте ли си, вещици! — в Гардън Дистрикт.

А едни от най-добрите разговори от онези години бяха просто разговорите за самия живот — за това как да бутилираш собствена бира, как да живееш само с две газови лампи в къщата и как да напълниш преносимата вана в петък вечер, така че всички да могат да се изкъпят пред огнището в дневната. Просто неща от живота. Пране се изварява над огъня в задния двор, в цистерни с вода, покрити със зелен мъх. Мрежи за комари, с които се покриваш, преди да заспиш. Неща, които вероятно вече са напълно забравени.

Но всичко това се връщаше при него на странни проблясъци. Той помнеше миризмата на ленените салфетки, които баба му гладеше, преди да ги сложи в дълбоките чекмеджета на ореховия бюфет. Помнеше вкуса на яхнията от раци със сухари и бира, плашещия звук на барабаните на парада на Марди Грас. Още виждаше човека, който носеше лед, да изкачва стълбите към задната врата, нарамил огромен леден блок на подплатените си рамене. И отново и отново онези прекрасни гласове, които тогава бяха изглеждали така груби, но сега звучаха неимоверно звучно, нюхът към драматичната фраза, огромната любов към езика.