Читать «Ветрове» онлайн

Те не са роби, но не са и свободни. Те са по-скоро форма на зависимост, ласкаеща хората и не подтискаща почти никое от правата на тези странни създания. Точната дума е може би симбиоза. В симбиозата всеки губи по малко от свободата си в името на оцеляването. Е, в нашия случай не става дума за оцеляване, а за удобство, но това е техническа подробност. Те са иначе твърде интелигентна форма на живот, която странно защо не се е дори опитала да създаде цивилизация.

То се до търколи до контролното табло и прегледа данните за работата на машината. Всичко изглеждаше наред. Производителността дори бе по-висока от обикновено, затова той подскочи, което в човешки еквивалент е нещо като само-похвала — Къде си, лишей изгубен? — развика се шефът.

Пояснение — „лишей“ не е обида, защото то наистина беше лишей. Виж „изгубен“ не е много мило допълнение.

— Тук съм, господарю.- изгрухтя то, лишеите така говорят, понеже нямат уста и въобще нищо напомнящо вестибуларен апарат Само можем да се чудим от къде идва това странно грухтене, сред което все пак се различават думите. Когато човек свикне, дори разбира цели изречения без догадки.

— Къде се моташ, бе, пустинна розо!

Още едно пояснение — „пустинна роза“ не е никак хубаво определение за един лишей. Даже може да се нарече обида.

— Преглеждах показанията на машината за опаковане, господарю.

— Да де, ама тия лентяи тук пият кафе. — изкрещя истерично господарят.

Лишеят обаче знаеше, че шефът не е наистина ядосан, защото иначе щеше вече да е строшил на хиляди парченца стъклената врата на офиса си.

— Днешната поща е на бюрото ви, господарю.

— Има ли нещо интересно — Сметки и документите за вилата, господарю.

Стойков се усмихна доволно. Беше демонстрирал избухливост, беше взел страха на работниците си и на всичко отгоре бе успял да продаде отвратителната си вила на морето. Тя някога беше много хубава. Някога, преди да се появи свлачището. Разбира се то още не бе стигнало да постройката, но геолозите казаха, че и това ще стане.

— Така… — той запали цигара. — Лишейчо, кажи нещо ново от клюките?

— Скучен ден беше днес, господарю…

— Но… — той винаги знаеше, когато лишеят не казваше нещо. Грухтеше някак си по-наясно. Като че искаше по-бързо да мине обикновените теми. — Я се дотъркаляй до бюрото.

Движението на лишеите е трудно за описване. Те се търкалят, по свой си смешен начина. Не се блъскат в нищо, въпреки че видимо нямат очи, освен тома може да се каже, че си ходят на главата, но всъщност те нямат тяло, или по скоро нямат глава — кой знае — важното е, че нямат нищо, от което да излизат крайници. Сигурно защото нямат крайници, а нямат крайници понеже на Марс ги носят ветровете… Всъщност вие да сте виждали лишей, говорещ или не, с крайници? Защо тогава въобще ви обяснявам?

— Исках да говоря с вас, господарю? — поизнесе много ясно лишеят — И аз така си помислих… Добре говори или завинаги замълчи.