Читать «Веселото гробище» онлайн - страница 169

Валерия погледна баща си, който измърмори:

- Тя е за специални случаи...

- Тази вечер е специална. - Коко Хлопката подкрепи младежа. - Оживяхме бе! - потупа той по рамото Мазачо.

Кръчмарят неохотно кимна към Валерия, която хукна към къщата. Коко Хлопката неочаквано пусна единия край на масата, която носеха с горския, и бързо тръгна към изхода на кръчмата.

- Коко, какво те прихвана пак? - набра Балабана.

- Сега, сега - отвърна, без да се обръща, Коко.

Съединиха две маси, за да се съберат всички. Подредиха столовете и седнаха. Мазачо им наля от своята ракия и отпиха.

- Коко Хлопката къде изчезна? - попита Мишената.

- Ей ме! - задъхан се обади Коко откъм вратата. Докато сядаше на стола, той се обърна към кръчмаря: - Мазачо, твоята ракия нищо не струва!

- Та ти не си я опитал! - намръщи се Мазачо.

- Сега ще пиете от моята! - Коко накара всички да глътнат остатъка от кръчмарската ракия и им наля от своята.

Отпиха и повториха. Коко внимателно следеше реакциите на всички.

- Страхотна е! - не се сдържа Мишената.

Траян и Радо само кимнаха. Но после Софиянеца не се сдържа и попита:

- Каква е?

- Няма да познаете, затова ще ви кажа направо... - Коко Хлопката присви леко очи и каза: - Ракията е от лук.

- От лук ли? - реагираха едновременно двамата младежи.

- Някакъв специален лук?

- Не, не - спря ги с ръка Коко Хлопката. - Тази година много лук прибрах... Какво да го правя? Чувал съм, че ракия става от всичко...

- Невероятен вкус има - отпи отново Траян. -

- От лука е - отвърна Коко Хлопката.

- Как се прави? - попита Софиянеца.

Радо извади тефтера си, за да записва. Софиянеца само го погледна и младият полицай откъсна още един лист. Валерия веднага даде химикал на Траян.

- Готови ли сте? - попита ги Коко Хлопката и двамата младежи кимнаха. - Та значи... Вземате колкото се може повече лук, обелвате главите...

- Ух - изпъшка Софиянеца.

- Ух, ъх - сериозно изрече Коко, - ама усещаш ли вкуса й?

- Ще се изтърпи - ентусиазирано се обади Радо.

- После смачквате лука в една каца...

- С ръце ли?

- Може и с крака - продължи Коко. - Поръсвате захар, но не много - колкото да покрие лука и чакате... - и той отпи от ракията, а после възхитено каза: - Благодат!

- Убийствена е - потвърди Радо, който тъкмо бе отпил. - Колко се чака?

- Колкото трябва... Като кипнат джибрите, значи е готова за казана...

- А при вареното й има ли някаква особеност? - полюбопитства Софиянеца.

- Има, има... - поклати веднага глава Коко. - На бавен огън става... Бавно трябва да се точи, бавно, бавно... Седиш до казана на едно столче, седиш... По-добре през нощта, че е по-хладно... Седиш, седиш, очите ти се затварят, но трябва да удържиш... От чучурката на казана започва да тече... Изчакваш малко... С треперещи ръце вземаш една чашка, напълваш я, отпиваш от нея... - Той замълча с притворени очи. - Очакваш божествен вкус, а то... горчива вода. - Коко Хлопката така неочаквано се разкудкудяка, че останалите го последваха.

Радо затвори тефтера, а Траян смачка своето листче в шепата си.