Читать «Веселото гробище» онлайн - страница 169
Лора Лазар
Валерия погледна баща си, който измърмори:
- Тя е за специални случаи...
- Тази вечер е специална. - Коко Хлопката подкрепи младежа. - Оживяхме бе! - потупа той по рамото Мазачо.
Кръчмарят неохотно кимна към Валерия, която хукна към къщата. Коко Хлопката неочаквано пусна единия край на масата, която носеха с горския, и бързо тръгна към изхода на кръчмата.
- Коко, какво те прихвана пак? - набра Балабана.
- Сега, сега - отвърна, без да се обръща, Коко.
Съединиха две маси, за да се съберат всички. Подредиха столовете и седнаха. Мазачо им наля от своята ракия и отпиха.
- Коко Хлопката къде изчезна? - попита Мишената.
- Ей ме! - задъхан се обади Коко откъм вратата. Докато сядаше на стола, той се обърна към кръчмаря: - Мазачо, твоята ракия нищо не струва!
- Та ти не си я опитал! - намръщи се Мазачо.
- Сега ще пиете от моята! - Коко накара всички да глътнат остатъка от кръчмарската ракия и им наля от своята.
Отпиха и повториха. Коко внимателно следеше реакциите на всички.
- Страхотна е! - не се сдържа Мишената.
Траян и Радо само кимнаха. Но после Софиянеца не се сдържа и попита:
- Каква е?
- Няма да познаете, затова ще ви кажа направо... - Коко Хлопката присви леко очи и каза: - Ракията е от лук.
- От лук ли? - реагираха едновременно двамата младежи.
- Някакъв специален лук?
- Не, не - спря ги с ръка Коко Хлопката. - Тази година много лук прибрах... Какво да го правя? Чувал съм, че ракия става от всичко...
- Невероятен вкус има - отпи отново Траян. -
- От лука е - отвърна Коко Хлопката.
- Как се прави? - попита Софиянеца.
Радо извади тефтера си, за да записва. Софиянеца само го погледна и младият полицай откъсна още един лист. Валерия веднага даде химикал на Траян.
- Готови ли сте? - попита ги Коко Хлопката и двамата младежи кимнаха. - Та значи... Вземате колкото се може повече лук, обелвате главите...
- Ух - изпъшка Софиянеца.
- Ух, ъх - сериозно изрече Коко, - ама усещаш ли вкуса й?
- Ще се изтърпи - ентусиазирано се обади Радо.
- После смачквате лука в една каца...
- С ръце ли?
- Може и с крака - продължи Коко. - Поръсвате захар, но не много - колкото да покрие лука и чакате... - и той отпи от ракията, а после възхитено каза: - Благодат!
- Убийствена е - потвърди Радо, който тъкмо бе отпил. - Колко се чака?
- Колкото трябва... Като кипнат джибрите, значи е готова за казана...
- А при вареното й има ли някаква особеност? - полюбопитства Софиянеца.
- Има, има... - поклати веднага глава Коко. - На бавен огън става... Бавно трябва да се точи, бавно, бавно... Седиш до казана на едно столче, седиш... По-добре през нощта, че е по-хладно... Седиш, седиш, очите ти се затварят, но трябва да удържиш... От чучурката на казана започва да тече... Изчакваш малко... С треперещи ръце вземаш една чашка, напълваш я, отпиваш от нея... - Той замълча с притворени очи. - Очакваш божествен вкус, а то... горчива вода. - Коко Хлопката така неочаквано се разкудкудяка, че останалите го последваха.
Радо затвори тефтера, а Траян смачка своето листче в шепата си.