Читать «Венецът» онлайн - страница 41

Родителите й едва ли ще се съгласят да стане монахиня, помъчи се да се утеши тя. Ще споделят нейното виждане, че това не би помогнало на сестра й. А и вече я сгодиха. Едва ли искат да изпуснат зет като Симон, когото харесват много. Кристин се почувства предадена, защото Лавранс и Рагнфрид смятаха Симон за най-подходящия жених за нея. Внезапно изпита погнуса, докато си представяше кръглото, червендалесто лице на Симон, малките му засмени очи, подскачащата му походка; шегите му, които я караха да се чувства като глупава селянка. За Кристин женитбата с него и бъдещият им съвместен живот във Фоло не представляваше щастливо събитие. Но въпреки това предпочиташе да се омъжи, вместо да постъпи в манастир. А какво ще стане със света отвъд планините, с кралските имения, с графовете и рицарите от разказите на знахарката Осхил? Къде ще остане красивият мъж с печални очи, който ще я следва неотклонно, без да се умори? В съзнанието на Кристин изплува спомен за спящия Арне, легнал на земята. Лъскавата му кестенява коса е разпиляна в тръстиката. Тогава Кристин го обичаше като брат. Сега не биваше да й говори така, защото знаеше, че никога няма да се вземат…

От „Лаугарбрю“ пристигна пратеник да съобщи, че майка й ще пренощува там. Кристин стана, за да се съблече за лягане. Започна да разхлабва роклята си, но се отказа. Обу си обувките, загърна се в палтото и излезе.

Нощното небе приличаше на опънато светещо зелено платнище над гребена на планината. Скоро щеше да се появи луната, която сега се криеше отвъд нея. Оттам се издигаха няколко облачета с посребрени краища. Небето изсветляваше като запотен метал.

Кристин се затича между дървените огради, прекоси пътя и пое нагоре по склона към черната затворена спяща църква. Покачи се до паметния кръст на свети Улав, поставен там да напомня, че някога светецът е спрял тук да си отдъхне, докато бягал от враговете си.

Коленичи до камъка и вдигна молитвено сплетените си ръце към долната част на паметника.

— Свети кръсте, всесилен стожер, най-прелестно дърво, мост на болните към дивните брегове на здравето…

Докато изричаше молитвата, копнежът й постепенно се разнасяше като кръгове по повърхността на водата след хвърлен камък. Всяващите смут мисли в главата й отшумяха и тя се почувства спокойна, обзета от нежност. Тревогите й отстъпиха на мека, лишена от мисли печал.

Коленичила на камъка, Кристин чуваше дълбоките въздишки на вятъра, клокоченето на реката от горичката зад църквата, ромоленето на потока от другата страна на пътя. Навсякъде, наблизо и надалеч, тя долавяше със зрението и слуха си лекото звънтене на течаща и капеща вода. Реката блещукаше долу в селото. Луната изплува над малка цепнатина в скалите. Посребри леко росните листа и камъни и проблесна матово в наскоро насмоленото дърво на малката църковна камбанария до портата към гробището. После отново се изгуби зад извисяващия се гръб на хребета. Блестящи бели облаци покриха небосвода.

Кристин чу тропот от копитата на кон, който приближаваше в бавен тръс по пътя, и шум от мъжки гласове. Не се боеше от хората в селото си, защото познаваше всички. Сега дори се почувства в безопасност.