Читать «Венецът» онлайн - страница 11
Сигрид Унсет
Кристин се вторачи във видението. Жената вдигна ръка и й показа венец от жълти цветя. Помаха към нея.
Зад гърба си Кристин чу как Гюлсвайнен изцвили неистово уплашен. Обърна глава. Жребецът се изправи на задните си крака, а цвиленето му отекна надалеч. Конят мяташе грива, после хукна и цялата земя потрепери от тропота. Другите два коня го последваха. Изкачиха се по сипея, а изпод копитата им се разхвърчаха камъчета. Разнесе се пращене на счупени клони. Шумоляха изтръгнати корени.
Кристин завика, колкото й глас държи:
— Татко — дереше се тя, — татко!
Изправи се, хукна след конете, без да посмее да се обърне назад или да погледне през рамо. Покатери се по сипея, спъна се в полите си и се свлече надолу; пак се покатери и се хвана за скалата с окървавените си вече ръце, пълзеше по изранените си, олющени колене, като викаше ту Гюлсвайнен, ту баща си. По цялото й тяло изби пот и рукна като из ведро. Замъгли очите й, а сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Задави я панически плач.
— Татко, о, татко!
Изведнъж дочу гласа му недалеч от себе си. Видя го да тича надолу по светлия, окъпан от бяла слънчева светлина сипей. Покрай него мълчаливо стояха ниски брези и трепетлики и го наблюдаваха с малките си сребристи точици по листата. Планинският склон, огрян от слънцето, бе утихнал, а бащата й тичаше и викаше името й. Кристин се свлече на земята, успокоена, че спасението идва.
— Пресвета Дево! — възкликна Лавранс и коленичи до дъщеря си.
Привлече я в обятията си. Беше пребледнял, със стиснати устни. Кристин се изплаши още повече, сякаш едва когато го видя, осъзна каква опасност я грозеше преди малко.
— Мило дете мое — Лавранс повдигна окървавените й длани, огледа ги, забеляза венеца на главата й и го докосна с пръст. — Какво е това? Как се озова тук, скъпа моя Кристин?
— Тръгнах с Гюлсвайнен — захлипа тя в прегръдките му. — Изплаших се, когато ви видях заспали, но Гюлсвайнен се появи. А после един човек ми махна долу до рекичката…
— Какъв човек? Мъж ли?
— Не, жена. Помаха ми с жълт венец. Май беше феята джудже, татко…
— Исусе Христе — бавно изрече Лавранс и прекръсти детето и себе си.
Помогна й да се изкатери на тревата. Вдигна я и я понесе на ръце. Тя се сгуши във врата му, ридаейки безутешно въпреки опитите му да я успокои.
След малко срещу тях се зададоха останалите мъже и Исрид. Тя плесна с ръце, когато чу какво се е случило.
— Да, била е самодивата. Искала е да примами красивото дете в планината, така да знаете…
— Замълчи — скастри я Лавранс. — Не бива да говорим така, докато сме в гората. Кой знае какво се крие под камъните и чува всяка наша дума.
Той свали златния си ланец и увеси кръста с мощите на врата на Кристин. После го мушна под дрехата й, за да го пази до гърдите си.
— Приканвам всички да внимавате какво излиза от устите ви, защото Рагнфрид не бива да научи на каква опасност е била изложена дъщеря ни.
Хванаха конете, побягнали в гората, и бързо слязоха до пасището, където чакаха другите коне. Всички яхнаха жребците и поеха към къщата на имението „Йорун“. Дотам нямаше много път.