Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 53

— Така ли? Нито пък аз.

— Тогава и за двама ни ще е пръв път, — каза той със секси и внезапно уверена усмивка.

— Да, предполагам. Казват му Снежния бал. Мога да нося вълнен шал, за да закрия ухапването, — пошегувах се аз.

— Съжалявам, беше случайно.

— Беше най-хубавото случайно нещо, което някога ми се е случвало!

Той се наведе, за да ме целуне и внезапно спря.

— По-добре да не го правя.

— По-добре го направи!

Той се наведе отново и този път устните ни се сляха, силната му и нежна ръка придържаше брадичката ми.

— Докато се срещнем отново, — каза той, целувайки ме отново за последно. Изпрати ми последна въздушна целувка, когато стигна до колата.

Докоснах мястото, където ме бе ухапал. Знаех, че вече се променях. Но исках да погледна за по-сигурно в огледалото.

На следващия ден с Беки отидохме в Евънс парк веднага след училище. Отворихме раниците си зад мрачния ъгъл в празния кът за почивка. Фотоапаратът ми, дневникът ми и джобното огледалце лежаха пред нас. Най-накрая Беки постави и купата с капака, която съдържаше скилидки чесън и кръст, обвит в кожена кесия на пода.

— Готова ли си да видиш ухапването? — попитах.

— Голямо ли е?

— Това е моята любовна рана, — рекох и внимателно отмих черния шал, който носех цял ден.

— Уоу! Има голяма уста, — каза тя с разширени очи.

— Не е ли жестоко?

— Мога да различа белезите от зъбите. Няколко одрасквания, но не мисля, че е пробил кожата. Боли ли?

— Изобщо. Все едно да си пробиеш ушите — в началото боли леко, но болката бързо изчезва.

— Когато ти пробиха ушите също ли припадна?

— Не се прави на умна!

— И белегът също ще изчезне, нали?

— Тук сме, за да разберем точно това. Вземи фотоапарата.

Беки направи снимки на раната ми, отпред и отстрани. Оставихме полароидните снимки на цимента, докато се проявят.

— Излизаш, — заяви Беки.

— Добре. Сега огледалото, — казах аз.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Но ако си, нали знаеш, ако наистина си ъъъ… това може да заболи.

— Беки, нямаме цял ден.

Свалих си очилата.

— Готова? — попита тя, държейки малкото огледалце.

— Готова.

Тя го отвори и го завря в носа ми.

— Ауч!

— О, не!

— Не трябва да ме удряш с него! Дай ми го, — грабнах огледалцето с треперещи ръце и зяпнах строго. Нищо, или по-скоро всичко. Все още имах отражение.

— Опитай с чесъна! — наредих, захвърляйки настрани огледалото.

Беки отвори купата с капака и сряза скилидката на две.

— Сега? — попита тя.

— Сега. Вече можех да усетя миризмата на чесъна. Тя задържа скилидката под носа ми. Поех си дълбоко въздух. И се закашлях бясно.

— Добре ли си?

— Леле, това е силно! Много! Махни го!

— Свеж е, ето затова.

— Махни го! — рекох.

— Харесва ми миризмата. Прочиства синусите ми.

— Е, не трябва да ме освобождава от запушения нос. Трябва да ми причини ужасна ярост.

— Остана ни само още една възможност.

Тя разтвори кожената кесия.

— Готова?

Поех дълбоко въздух.

— Давай!

Тя извади кръста със златната верижка.

— Уау, това е жестоко, — рекох аз. — Изглежда доста специален.

— Притеснява ли те някак?

— Да. Притеснява ме фактът, че съм толкова глупава.

Пристъпихме на слънцето — заслепяващо и за двете ни.