Читать «Вазов отдалече» онлайн - страница 3

— Извинете, че ви спирам, господин Вазов и ми позволете да предам на вниманието ви тия две мои книги — изказах много смутен предварително обмислената си фраза, кат прибавих малко по-силничко, — аз съм Елин Пелин.

— Ах, да, благодаря — рече той студено надвеси дебелите си вежди над книгите добави, — добре, много добре. Благодаря.

Той се обърна и влезе в къщата си. Аз тръгнах по улицата без посока, много смутен и някак си обиден от самия себе си, като че бях сторил най-неуместната нелепица.

Сдържана похвала

Коя година беше, не помня. Софийското учителско дружество по случай годишния си празник даваше литературна забава салона на „Славянска беседа“. Бях близък на учителските среди, затова ме поканиха да участвувам в това утро с „моя творба“.

Салонът беше пълен, препълнен. Програмата бе подбрана. Участвуваха артисти от театъра певици, цигулари. Прав отстрани, чаках свой ред. Когато се качих на естрадата, поставен пред сцената, видях на първия ред между публиката личната фигура на Иван Вазов. Той седеше важен, спокоен и все така непроницаем. Беше както го знаех, винаги сам. Искам да кажа, без другари, без компания. Хората от двете му страни бяха му непознати. Чувствуваха се свити и стеснени при тоя славен, виден човек, за когото всички говореха, когото всички знаеха и почитаха, но до когото като че никой нямаше достъп.

Бях приготвил нещо „специално“ за случая. Заглавието му беше „Самотна гора“. Чета лошо, декламирам слабо и пред публика се смущавам, но пред лицето на Вазов събрах целия си кураж и зачетох:

„В самотна земя, в самотна гора, на самотно дърво, самотна птица, самотно седи, самотно мълчи.“

Публиката се потаи. Настъпи задъхваща се тишина. Това ме окуражи повече и аз изкарах номера си с художествено самодоволство. Разбира се, буря от ръкопляскания последва. Следях от естрадата доволен и засрамен. Но преди да тръгна за ъгъла, гдето се прикривах от по-рано, от мястото си се вдигна Вазов в целия си голям и величествен ръст, подаде ми ръка и каза:

— Много хубаво, много хубаво. Кой е авторът на това оригинално нещо?

— Аз.

— А, да, да. Кой бяхте?

— Елин Пелин.

— А, да, да. Хубаво, много хубаво — повтори той и седна пак на стола си.

Колкото и официална, колкото и неинтимна и колкото да беше строга тая похвала, тя беше ми казана от един велик човек, когото толко много почитах, и тя сгря сърцето ми.

Разгневеният идол

Не съм видял Вазов да се смее, но съм видял силно разгневен.

Пловдив чествуваше големия юбилей на Вазов. Той бе поканен там и по строгата заповед на министъра на просветата Омарчевски няколко души писатели трябваше да го придружат. Тая заповед, макар и строга, имаше и своята смешна страна. Тя гласеше, че всички трябва да бъдем с цилиндри. Тия писатели бяха Кирил Христов, Стилиян Чилингиров, Дерижан, Борина и други. Та взимахме оттук-оттам цилиндри. Кое от бивши министри, кое дипломати — издокарахме се и важно, важно слязохме в Пловдив и в дъжд и лапавица тръгнахме по разкаляната тогава улица с тия цилиндри, които будеха смях и учудване.