Читать «Вазов отдалече» онлайн - страница 2

Лична среща

Минаха години. По неведомите повеления свише и аз станах писател. Всяко поколение си има катедрите, както всеки квартал си има кръчмата. Подпечатаните от съдбата лица от моето поколение се групираха около малкото другарско огнище на „Българан“. Центърът беше високо надареният наш художник Александър Божинов — духовит, умен и превъзхождащ всички ни. Няколко години, почти до Балканската война, ние живяхме, растяхме, мечтаехме, работехме, учехме се да виждаме света и да гуляем с младежко безгрижие около това жизнерадостно огнище. Сборният пункт беше тогавашната популярна гостилница „Средна гора“, с нейния прочут на времето съдържател бай Георги. Тая гостилница се посещаваше от видни хора. Нашата маса заемаше един личен ъгъл, ние — младежи, проявили се вече, добили име в нашата скромна тогава литература — бяхме всякога предмет на любопитството и вниманието на всички посетители. Тук се хранеха народни представители, партийни лидери, дипломати, висши чиновници от министерствата и прочее. Тук се запознах със Стамболийски, който сядаше и на нашата маса, с Драгиев, Цанко Церковски. Тук идеше прочутият оригинал, народен представител от Панагюрска околия, Вълко Нейчев. Тук понякога идеше Яворов, Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров и рядко д-р К. Кръстев.

Тук идеше и Вазов. Правеше ни впечатление, че той идеше винаги сам. Сядаше на някоя празна маса, нахранваше се бързо и си отиваше. Никога не бяхме го видели с другар или с компания. Той не обръщаше като че ли никакво внимание на нас, не поглеждаше настрани. На нашите поздрави отговаряше с кимане на глава, студено. По улиците го срещахме винаги сам. Правеше впечатление на самотник, на недружелюбец. Неговият сериозен вид, неговата спокойна и важна походка, неговият съсредоточен поглед убиваше всяка мечта да се приближиш и запознаеш с него. Смеха му никога не съм виждал. Работех в Народната библиотека, близо до неговата къща, и често го срещах. Той сигурно не ме познаваше. Поздравявах го малко смутен и честолюбиво търсех неговия благосклонен поздрав, но той отговаряше „официално“, почти неприветно. Бях издал вече две томчета с разкази. Писа се за мен. Писа за мен Величков, неговият близък приятел, и аз се ласкаех от надеждата, че моето име му е познато. Реших да му направя „удоволствие“ и да му поднеса моите книги лично. Изучил бях точния час, кога той излиза да обядва в „Юнион клуб“ срещу неговата къща и след колко време излиза оттам за у дома си. Близостта на Народната библиотека ми позволяваше да го наблюдавам.

Приготвих моите скромни две книги и го срещнах пред дома му, когато се връщаше от „Юнион клуб“