Читать «В преследване на смъртта» онлайн - страница 22

— Музеят на модерното изкуство? — попита тя. — Мислех, че ме водиш на обяд. Картини ли ще ядем?

Той се засмя, побутна я към въртящите врати и отново се изравни с нея във фоайето на входа. Плати четири долара за два билета и я поведе през главната зала. Всичко беше в стъкло и мрамор. Към тях валяха покани да бъдат отведени към специални експозиции, но той я насочи направо през главната зала и като излязоха през някаква врата, се озоваха в обширна градина. Между дърветата се виждаха многобройни скулптури със странни форми, но той я поведе по една тераса. Хелър спря до една врата и влязоха. Кафетерия.

Той й даде поднос с ножове и вилици и двамата минаха по шуберите. Всички купи, пълни с апетитна храна, й бяха напълно непознати. Накрая си беше избрала пет различни салати, няколко кроасана, горещ шоколад и три вида сладолед. Неговото меню не изглеждаше по-благоразумно.

Хелър посочи накъде да вървят, излязоха отвън и седнаха на една маса. Обедното пролетно слънце проблясваше през напъпващите листа на дърветата. Наблизо звънтеше фонтан. Пред тях се разстилаше градината.

— Хубаво е — каза графиня Крек. А след това започна да яде, опитвайки това-онова. Беше се научила да си служи с вилиците, но се отнасяше към тях с известна предпазливост.

Хелър вече беше съвсем опитен. Той подъвка разсеяно, но после се облегна назад. Погледът му бе насочен към градината, но нито към Роден, нито към Реноар.

Внезапно той започна да се киска.

— Престолонаследник младши — каза. Отново се засмя и отново го каза. Графиня Крек продължаваше да се труди над сладоледа, но попита:

— Какво ти се върти в главата?

Той отвърна:

— Нищо. — Но продължаваше да се киска.

Тя каза:

— Джетеро, винаги ме обвиняваш, че съм потайна, но ти си този, който не е откровен. За какво се смееш?

Той отново се изкиска.

— На едно име, което имах на времето — отвърна. — Как ти се струва този сладолед? Нарича се „Шамфъстък Пикасо“.

— Джетеро, ще получиш един „Шамфъстък Пикасо“ в лицето, ако не ми кажеш за какво се смееш.

— На една шега. Престолонаследник младши. — И отново се разсмя.

— Това нищо не ми говори, Джетеро.

— Прощавай. Нещата са малко преплетени. Виж сега, ако Делбърт Джон Роксентър беше императорът на Земята, то тогава името, което ми бяха дали, щеше да ме направи младши престолонаследник. Пълна глупост. А цялата работа е в това, че денят е красив, че ти си красива и че аз съм щастлив да седя тук с теб в Скулптурната градина на Музея на модерното изкуство и да те гледам как ядеш „Шамфъстък Пикасо“.

— Джетеро, — каза тя заплашително, — опитваш се да ме избудалкаш. Освен това, човек не се смее, когато става въпрос за кралски работи. Когато един император подпише прокламация, тя става закон за държавата. Една прокламация е нещо много ценно. Сега седни спокойно и ми кажи дали, откакто дойде тук, някой те е правил престолонаследник или нещо подобно.

— Добре — отвърна той. — Ти си седи спокойно, и си яж „шамфъстъка Пикасо“, а придворният певец ще те позабавлява със сърцераздирателната история на престолонаследника младши.