Читать «В преследване на смъртта» онлайн - страница 185

Приставът бутна графинята встрани и се наведе към трите.

— Виждали ли сте една огромна жена? Един демон?

Те му се изсмяха. Бедните невинни милички те!

— Какво си се разкуфял, Шовър? — попита Долорес. О, Боже, каква смелост в лицето на смъртта!

— Ти! — каза приставът, като се завъртя към графинята. — Виждала ли си тук някой ужасен демон?

Графинята сложи един червен карамфил в бутониерата на палтото му.

— Един долар за това, моля — каза тя.

Бедният човек. Изглеждаше толкова объркан. Той махна със замах цветето от бутониерата си. Хвърли го на пода. Стъпка го е ярост.

— Изпуснах я! — извика той. Хукна нанякъде, като се оглеждаше.

Графинята посегна и взе чантичката на Туутс Суич. Отвори я:

— Пет долара за вашия букет.

Туутс нададе писък. Тя си сграбчи чантичката.

— Махай се от нас, дропла такава! — извика тя.

Графинята взе чантичката на Мейзи, отвори я и разрови вътре.

— Пет долара за вашия букет — каза тя.

— Абе я да се „бибипаш“! — изрева Мейзи и си грабна обратно чантичката.

Долорес беше по-внимателна. Тя държеше чантичката си високо във въздуха и не даваше на графинята да я стигне. Обаче графинята посегна право към нея. Грабна я и я отвори.

Чу се един груб глас.

— К’ва е тая врява?

Крек се обърна. Беше собственикът. Тя каза:

— Не искат да ми платят за цветята, които купиха.

Собственикът изръмжа:

— Махай се оттук, стара „бибипке“! — Той грабна чантичката, за да я върне.

Чантичката полетя с разтегната дръжка.

Стовари се върху главата на собственика.

Той падна така, сякаш го беше хлопнала сграда по главата.

Графиня Крек излезе.

Един мъж на улицата я спря. Той каза:

— Ще взема един букет, майко. — И купи букет карамфили от нея за пет долара!

Шокиран, си дадох сметка, че графиня Крек с всичкия си опит на сцената се беше дегизирала като продавачка на цветя! Нищо чудно, че приставът не успя да я разпознае! По това авеню ги имаше толкова много, колкото и саждите! Стояха по цялата улица или по ъглите и продаваха цветя на шофьорите.

О, можех да се справя с това!

Посегнах към телефона, за да осъществя онзи телефонен разговор, който щеше да осигури залавянето и изпращането й в „Белвю“.

Но я чакай! Какво правеше графинята? Тя беше тръгнала по една тясна уличка. Имаше заден изход, съвсем леко осветен.

Тя четеше три картички. О, „бибипка“ й! Беше взела по една от всяко портмоне!

АДРЕСИ!

Тя беше взела адресите на бедните беззащитни невинни.

И трите бяха еднакви! Момичетата живееха заедно!

Беше апартамент, далече в Бронкс, на много мили разстояние от мястото, където бях аз.

О, Божичко, това беше УЖАСНО!

Грабнах телефона.

— Тук е Чейс.

— Жената, на която се опитвате да връчите заповедта и да я приберете, е дегизирана като цветопродавачка! — изкрещях аз. — Тя има намерение да размаже трите ви клиентки с месингови токчета! ДЕЙСТВАЙТЕ! ДЕЙСТВАЙТЕ! ДЕЙСТВАЙТЕ!

— Знаете ли нещо друго, Смит?

— Това не е ли достатъчно?

Защо не ме слушаха?

— Искам да кажа — каза Чейс, — знаете ли къде ще се извършат убийствата?

— ДА! ДА! ДА! В техния апартамент. Тя има адреса!

— Но това е невъзможно. Даже и пресата не знае за заговора. А това са доста крайни мерки на охрана за нас, при условие че пускаме репортери да спят с тях, за да се получават добри истории. Мисля, че трябва да имате…