Читать «В преследване на смъртта» онлайн - страница 172
Рон Лафайет Хаббард
Смаяно започнах да си давам сметка, че в известен смисъл тя е права.
— Но не по тази причина бях против онзи „бибипан“ психолог — каза тя! — О, да, когато свършех, той ме целуваше и ми казваше колко добро момиче съм и ми даваше полагащото ми се лечение, което се състоеше в това да му го направя на него. НО нито един бибипан път той не ми предложи и най-малката критична думица, да ме наставлява или нещо такова. Той просто стоеше там, гледаше и не се издаваше. Така че никога не получих първокласно образование. Такава работа изисква наставление… Ти отново не ме слушаш.
Марихуаната не си беше свършила работата. Или пък дори да го беше направила, тази раздрънкана „бибипка“ влошаваше състоянието ми.
— Чувствам се ужасно — казах аз. — Моля те, тръгни си.
— Хей — каза тя, — има и други неща, които те карат да се чувстваш по-добре. Може никога да не съм получила подходящото образование в него, но опитът малко или много си казва думата.
Преди да разбера какво става, тя беше дошла, коленичила пред мен и сваляше халата ми. Погледна ме с прекалено големите си очи и каза:
— Тази терапия ще помогне.
Погледнах надолу към нея, без да осъзнавам в първия момент какво всъщност прави.
Тогава изведнъж ми хрумна ужасна мисъл.
— Утанч! — извиках аз. — Не трябва да те предавам!
Скочих от стола си, сякаш бях изстрелян от катапулт.
Тийни беше отхвърлена назад върху „бибипа“ си с ужасен подскок.
Тя ме погледна наранено.
— Виждаш ли — каза тя, — не съм достатъчно обучена дори да правя това!
— МАХАЙ СЕ ОТТУК! — измучах й аз.
Тя просто си седеше там и ме гледаше втренчено.
Бях объркан, а също и изплашен. Не можеше въобще да се каже какво може да направи това тийнейджърско женско чудовище в следващата минута.
Отстъпих назад. Препънах се в една табуретка и се приземих по гръб.
Тя скочи от пода като подплашена пантера.
Втурна се й ме яхна!
Блъснах я с огромна сила!
Тя полетя през стаята, удари се в стената и седна в дъното й с трясък.
Стана. Разходи се малко по начина, по който го прави човек, когото не го свърта, погледна ме малко ядосано, а след това отиде в предната стая и сложи друга плоча.
Барабаните бумтяха достатъчно силно, за да повдигат болящата ме коса с по половин инч при всеки удар!
Появи се виещ писклив глас. Мъж? Жена? Кой можеше да каже? Между думкането и виенето на китарите и ехото на един хорал песента вървеше така:
