Читать «В електрическия трамвай» онлайн - страница 5

Но старецът е деликатен и отговаря:

— Не се бозпокойте, добре съм…

При едно ново спиране майорът — не го познавам — прекъсва мълчанието и ме пита от железницата ли ида. На отговора ми той забеляза:

— Да, приятна е разходката по трамвая. Само, че тоя натиск… Вие за пръв път ли се возите?

— Да… А вие?

— Втори път.

Подир тоя задушевен разговор ние млъкнахме.

Офицеринът запушва цигарка.

— Молим, господа, забранено е! — забелязва чиновникът и му посочва надписа.

Офицеринът се понавъсва.

— Не виждам и вие да се съобразявате с правилата — отговори той.

— Молим?

— Вие пускате в първия клас лица, платили за втория! — каза офицеринът и стъпква цигарата.

Чиновникът се смутява. При знаменателния му поглед дебелата госпожа иска да стане и да си мине в класа. Дъщеря й вика: „Скоала те, мума!“ (Стани, мамо.)

Но тук всички земат под свое покровителство двете жени: старецът — майката, поручикът с мустаците à la император Вилхелм прави знак на дъщеря й да не се безпокои с един поглед, който казва: „Дордето бъда аз тук, никоя сила на света не може ви оскърби.“ Госпожицата му поблагодари с лека усмивка.

Бившият депутат пак сипе критики въз трамвайното управление и разправя за уплахата си при Шарения мост във време на внезапното спиране.

— Помислете си например, ако беше паднала госпожата въз някого…

И всички изгледват усмихнато майката.

При банята и двете излизат. Благожелателни погледи изпращат девойката, додето се изгуби в мегданското множество с майка си.

* * *

Пак в Търговска улица, осветлена като ден от електрическите слънца. Блесналият Александровски площад загъмжал от вечерния върволяк. На тамошната спирка ме напущат всички другари, а влазя един нов. Той е дрипав човек, сух, бърчав, с книги под мишница. Проницателният чиновник му веднага забеляза, че той се е сбъркал, и го кани да мине в евтиния клас. Дрипавият господин не напуща кадифеното седалище.

— Земете билет — казва му той и му го отрязва.

Господинът бърка дълго време в джебовете си, но като не намери нищо там, подава му една зелена книжка.

— Какво е това?

— Календарче „Вардар“ с образа на Крали Марка: двайсет стотинки.

Той иска да заплати с календарчето стойността на билета.

— Книги не ща.

— Има песен тук към македонците, от мене е съчинена…

— Песни не ща, пари!

— Нямам.

— Слез!

Произлазя скарване. Господинът с книгите под мишницата се оказва честолюбив човек и сочи юмрука си на чиновника, укорявайки го в лош патриотизъм. Аз се намесвам в полза на събрата си по Аполона и заплащам билета му. Тогава той ме съзира и ми благодари, като ме назовава с името ми — познава ме. После сяда до мене приятелски и ми се оплаква, че по причини на кризата литературата не върви… Той поверително прибавя, че има един ръкопис от 909 листа, в който е описал превземането на Гюмюрджина от русите, в което събитие и той играел роля, и че е готов да ми отстъпи произведението си за четиристотин лева. Позволява ми след поправянето „правописанието и запетаите“ да го напечатам под мое име и да печеля, колкото ща от него.

— Па и славата нека е ваша! — казва той великодушно я с чисто християнско самоотречение.