Читать «Бялката на нане Вуте» онлайн - страница 2
Елин Пелин
— Отивам — обади се той на жена си, като надникна в пруста.
— Що не напои овцете, що им не турна шумица? Ще изпукат — викна тя след него, ала Вуте вече бе излязъл и бързаше към гората.
Вуте бе хванал дирите на бялката още когато първият сняг запраши земята. Да видим сега у дебелия ходила ли е и в коя хралупа се крие.
Нане Вуте нагази в рядката гора. Сняг до колене, чист, бял. Високите дъбаци, натежнели, мълчат, поглеждат се и крият нещо. Вуте тръгна между тях с наведена глава и почна да душка като куче. С ръце, мушнати под кожуха, с брадва, закачена на лакът, той вървеше с мъка из дебелия замръзнал сняг, спираше се, оглеждаше, търсеше, заничаше и пак тръгваше. Пък и студено беше. По мустаците му нависна лед.
Отведнъж той спря, отстъпи няколко крачки заднишком и се наведе ниско. По помръзналата кора на снега се редяха следи от меки, прилични малко на котешки стъпки, но с разперени пръсти и с тънки дълбоки дупки от остри нокти.
— Те я, женката, тя е — проговори сам на себе си нане Вуте и сърцето му заби, да изхвръкне.
Като разгледа внимателно наоколо, той предпазливо тръгна по следите. Тук-там, там-там, обиколи цялата гора, мина дол, мина два, все по следите. Най-после пред него се изпречи стара бука с хралупат дънер. Приближи се нане Вуте предпазливо, разгледа долу в дънера малка дупка, а пред нея свършват дирите на бялката. Разви полека нане Вуте шала, запуши дупката. Разгледа след това отвсякъде дънера, видя друга дупка отгоре, вдигна се полека на пръсти и запуши и нея с капата. След това извади хляба от торбата, отсече една лескова пръчица, направи обръч, отвори с него устата на торбата и я заложи хубаво пред долната дупка, като разрина хубаво снега. Краищата на торбата закова хубаво с колчета.
Като свърши тая работа, нане Вуте завъртя брадвата и почна силно да бие и да чука по хралупатия дънер. Подир малко капанът почна да шава. Нане Вуте захвърли брадвата, спусна се, легна цял въз торбата и я затисна с ръце.
Хвана се, пустата му бялка! На бърза ръка се хвана.
Одра й кожата щастливият нане Вуте и засмян до уши се озова с нея чак у Змеини колиби, да се похвали.
Пийна що пийна там с приятели, а привечер дочака на пътя Тото, като се връщаше от училището, и заедно пристигнаха в къщи.
— Е, видя ли сега? — викна весело той на стрина Вутевица. — Нали ти казах.
И той извади от пазухата си едно шишенце с ракия, което бе взел от Змеини колиби, и й даде да се почерпи.
След това разпъна хубаво кожата с клечки, закачи я под стряхата да се ветрее и съхне и се прибра на топло при децата си, разположен и весел.
Сутринта рано-рано нане Вуте стана и най-напред отиде да се порадва на кожата.
Но кожата я нямаше.
По снега пред къщата личеше някаква кървава за-влечена следа. Тръгна по нея изплашен нане Вуте и що да види! Близо при кочината стоеше разкъсана на парчета и разскубана хубавата кожа на бялката, а край нея котката, залисана, още дърпаше нещо с нокти и зъби.
Нане Вуте, озверен, пристъпи тихо, прехапа език, посегна с косматата си ръка, хвана котката за шията и я вдигна. Задърпа се животното, замяка.