Читать «Бък големият» онлайн - страница 3

Щат не щат, момчетата се възхищаваха от яркожълтите му чепици и червената връзка, която приличаше на червен фенер, окачен на врата му.

— Откъде се минава за къщата на Сали Певицата? — попита Бък.

— Чия къща? — попита Джимсън и зяпна от удивление. — За коя къща питаш?

— Казах, къщата на Сали Певицата.

— Искаш да кажеш къщата на Сали Певицата, така ли мистър Голям Бък? — обади се Мозес. — Не може да бъде, защото на Сали Певицата коцкарски номера не минават. Такава е една, инат…

— Чу какво питах, фъстъче! Казвам, каквото казвам, точно за Сали Певицата става дума. Откъде се минава?

— Ама ти сериозно ли си решил да й се завъртиш? — попита Мозес.

— Че нали затуй съм тръгнал — рече Бък Големият. — И много бързам, ще знаеш. А вие, фъстъци такива, най-добре елате с мене да ми покажете де живее момичето.

Джимсън и Мозес припнаха край него в тръс да не изостават от грамадните му крачки. Извървяха половин миля и през цялото време и тримата мълчаха.

При всяка среща с хора по пътя хората скачаха в хендека — даваха път на Големият Бък. Всъщност Бък Големият нямаше повече от сто двайсет и пет килограма и не беше кой знае колко висок — някъде към два и двайсет, но минеше ли по пътя, заемаше го сякаш от край до край. Жените и момичетата се кикотеха, но Бък Големият не им обръщаше внимание. Вървеше право напред по големия път, същински птичар, надушил жива следа.

Не мина много, Джимсън и Мозес се запъхтяха, заиздуваха бузи и ако Бък Големият не речеше да спре и да им даде възможност дъх да си поемат, кой знае дали щяха да издържат на неговото темпо. А хората по пътя се пръскаха като ято бекасини.

Като стигнаха отклонението на пътя, Бък Големият спря и попита накъде.

— Оттука, оттатък реката — едва дишащ, каза Джимсън. Ако нямаш нищо против, ще вървя малко по-назад. Ние с Мозес и без това насам се бяхме запътили.

— Хич не ми е да си губя времето и поред да хлопам на хорските врати — рече Бък Големият, — затуй ще ме водите, до където трябва. Да вървим, няма защо да киснем тук.

Поеха вдясно. Из тоя край нямаше много къщи, вървяха, без да се бавят. Бък Големият през цялото време крачеше напред, момчетата едва го следваха.

Отминаха две-три къщи и от моста се заизкачваха по хълма. Бък Големият почна нещо да си тананика. Беше му все едно изкачва ли се, или по равно си ходи.

На върха Бък отново спря и намести панталони. Обърса в крачолите си прахоляка от жълтите обувки и така пристегна червената връзка, че за малко не се задуши.

— Тук е — посочи с ръка Джимсън.

— Значи тук ще кацна — каза Големият. — Значи тук ще си търся закачалка за шапката.

И тръгна към хижата, пресичайки съборената дъсчена ограда. На половината път спря и се провикна назад:

— Много съм ви задължен, момчета — после си бръкна в джоба и подхвърли една лъскава десетачка. Джимсън я улови преди да се е скрила в тъмнината, — много ми помогнахме, сума време спечелих. Страшно съм ви длъжен.

— Ти нали няма да задиряш Сали Певицата, нали мистър Голям Бък? — попита Джимсън. Двамата с Мозес приближиха стобора и се надвесиха през него. — Всички казват, че Сали Певицата не ги гълтала такива. Някои казват, че изобщо не разбирала какво се иска от нея. И който се опитал да я занася, на решето си е отивал.